Ами трубадурите в Монсегюр? Песнопойците? Гласовете, които слушах година след година да се вдигат като птици към пълната луна?
Но бързам да разкажа за нощта, когато се събрахме в малката зала. Епископът каза:
— Съберете всички ръкописи и ги изгорете.
Казах му — а си мислех за песните на Пейре:
— Оставете песните. Светата инквизиция е скъперница — тя ще ги затвори и ще ги пази в най-дълбоките си затвори. И един ден те ще излетят в небето.
Епископът ми каза:
— Ще се гаврят с тях и ще ги изгорят на най-високата клада.
Казах му:
— Тогава те ще се превърнат в светлина.
И като помълчах, попитах го:
— А Свещената книга?
Той плесна с ръце и влязоха трима мъже — получовеци, полукозли, леки като рисове, силни като вълци, бързи като усойници. Имаха едни и същи къси къдрави коси като остригано руно и устни подвижни като муцуна на катеричка. Единият беше от Пиренеите, другият — от Алпите, третият — от Пирин. Епископът каза:
— Бояне от Земен, дай им книгата.
И най-старият, с побелели коси и черни вежди, коленичи, та пое рогатината. Целуна я. И минаха тези двеста петдесет и седем мъже и жени — побелели старци и старици и още тъмни мъже и жени — и всеки целуна рогатината. Целуваха я така, сякаш й предаваха дъха си. Мнозина плачеха. Само аз не я целунах. Епископът каза:
— Ще се изкачите на върха насреща и ще чакате да пламне кладата.
Защото ние вече знаехме условието за предаването на Монсегюр. Епископът добави:
— От кладата ще гледаме върха и ще знаем, че Свещената книга ни гледа.
Всички мълчаха с наведени глави. И новият побелял пазител на книгата каза:
— Ще я скрием в най-дълбоката пещера — оная, в която нашите далечни праотци са нарисували отдавна изчезнали зверове. Те ще я пазят. Когато последният от нас умре, ще предаде тайната на сина си. Когато дойде денят, тя ще се върне при хората, както се връща кокичето от заровената в земята луковица.
И тримата пазители на книгата се спуснаха посреднощ от скалата.
Ние ги изпратихме горе, от кулите.
Вярвах — и знаех, — че ако тези хора поискаха, можеха да съединят ръцете си и да помолят силите на вселената да им помогнат. Вярвах, че ако сберат лъчите на видимите и невидимите слънца като в огледало, могат да ги насочат с погледите си където поискат и да изпепелят кръстоносците и техните каменометки. Нима огледалото на чистите души не е по-силно от огледалото на Архимед?
Но и Оня, разпнатият, е можел да помоли своя небесен отец да му изпрати легиони ангели. Само че бе останал да виси на кръста.
Съвършените пяха цяла нощ. Не ги разбирах твърде. Вие разбирате ли? Те казваха, че такава е волята Божия. А да се месим на Божията воля — това не е наша работа.
3.
На другата сутрин в огнищата на крепостта пламнаха ръкописите на Съвършените. Горяха книги, пергаменти — ще рече кожи, папируси, дървени плочи. Трошаха се камъни и глина. Превръщаше се в пепел и прах мъдростта на Египет и Елада, на Персия, Индия и Китай, на Рим, Константинопол и Търнов. Пламъците не стигаха до високите комини на крепостта — те само димяха с бял и черен пушек. Мъдростта миришеше лошо.
Но върху площадките на кулите Съвършените запалиха огньове със своите сухи билки, които лекуваха, омайваха или пренасяха в други светове. Вдигна се син и жълт пушек — крепостта като че ли окадяваше с великанска кадилница собствения си труп. Колко ли щастливи дни за хиляди болни изгоряха! А благоухаеше — дишах дълбоко, дълбоко и усещах, че летя.
Дори каменометката спря да отмерва със скалите си последните удари на сърцето на Монсегюр. И кръстоносците дишаха дълбоко, а поповете размахваха кръстове — мислеха, че ги кадим с тайнствени чарове.
4.
Пристъпих в килията на Госелин. Стотици пъти бях влизал в нея, а сега като че ли я видях за пръв път. Тя беше гола и чиста. Нямаше ги полиците по стените, отрупани с книги и свитъци, нямаше я дървената маса с ръкописите. Нямаше я дори овчата кожа върху пода. Госелин беше изправен пред тесния прозорец и гледаше към планината. Над все още зимните лесове димяха зелените пушеци на новите листа и тук-там тлееха белите огньове на цъфнали сливи. Тази крехка и нежна предпролет, това усещане за полъх, който плахо ме помилва по челото — то рани сърцето ми.