Тъкмо когато влизах, грозният тътен на паднала скала разтърси килията. Но не се посипа прах — всичко беше преметено и измито. Безмълвно си повтарях „Отче наш“ и чаках новия тътен. Той не се разнесе.
Госелин се обърна — висок, мършав, побелял. Приличаше на дедеца на богомилите, когото бях срещнал преди трийсет години, а след още трийсет години би могъл да се превърне в слепия старец с гълъбите. Той ме приветства:
— Здравей, робе. Ти си свободен. Господарят ти си отиде, веригите ти паднаха.
Мълчах. Той ми каза:
— Пиер Роже измоли от французите свободен излаз за рицарите, които бранеха Монсегюр. Ти си рицар, Анри. Сложи шпорите и си върви.
Да, всички ме наричаха Боян, но отдавна подозирах, че албигойците знаят моето старо име. Мълчах, а Госелин ми каза:
— Тоя ден е краят на видимото присъствие на нашето учение в Прованс. Но то живее в България, в Босна, все още в Италия и Гърция. Върви там. Върви.
Той извърна лице към прозореца и се загледа в разбудената гора. Изрече — за себе си, не за мене:
— Искам, искам още веднъж, за последен път, да мина по пътеките на този лес. Още веднъж да седна под сенките му и да чуя кроткия говор на приятелите си. Само веднъж, още веднъж. А ще стъпя между дърветата на моя лес, сред отсечените им стебла — на кладата.
Можех ли да му кажа думи на утеха? И защо? Той беше избрал. Казах му:
— Някога дедецът на богомилите ми каза Божите слова: „От невидимото и видимото естество създадох човека, от смърт и от живот. И дадох му воля, и му показах два пътя — светъл и тъмен. И рекох му — ето ти добро и ето ти зло — избирай. За да видя любов ли имаш към мене или ненавист…“
Госелин ме запита:
— Ти кой път избра? Казах му:
— Госелин, моят път беше много стръмен, защото, за да защитя доброто, трябваше да творя зло. Не зная дали съм избрал верния път, защото в едната си ръка държах запалена свещ, а в другата оголен меч. Светлина и мрак. Госелин ми каза:
— Брате, не зная дали да те нарека Боян или Анри. Нека ти дам нашето утешение. Може то да е капката светлина, която да натежи на везните.
яКазах му:
— Брате, прости ми, но не вярвам, че Бог брои душите според това дали са получили „утешение“. Всеки ще отиде при Него, ако е избрал пътя на доброто. „Блажен тоя мъж“… тъй почва псалтирят. Не се казва — блажени приели консоламентото. Мисля си, че много стълби са опрени в небето и по свои стъпала може да се изкачи и сарацинът, и евреинът. Мъчно ми е, като наричат Доминик „безпощадния палач“, а франческо „окървавения аскет“. Аз обичах Франческо от Асизи. Госелин ми каза:
— Ти си еретик между еретиците.
Не вирна брада, не свъси вежди, не ме изпепели с поглед. Сега приличаше на добрия Дядо Господ, но го бях виждал да се превръща в ревнив Отец — възмездовъздавател за греховете ни.
Той наведе глава, дойде при мене и ме прегърна през кръста. Заведе ме до прозореца и ние двамата се загледахме в планината. Тихо ми каза:
— Говоря пред небето и пред планината. След векове хората ще кажат: „Богомилите преобразиха Божията църква.“ От нас почна нравственото обновление на папството. И франческо, и Доминик си бяха еретици.
Чухме дрънчене на желязо и гласове. Отидохме до насрещния прозорец и се надвесихме колкото можахме през дебелия зид над вътрешния двор. Там се събираха рицарите, защитници на Монсегюр. Всички бяха без шлемове, гологлави, та вятърът вееше черни и бели коси. Но белите коси бяха повече. И върху много глави червенееха превръзки. Ранените се облягаха на другарите си, по камъните чаткаха не мечове, а патерици. След деветмесечна обсада един срещу сто те се готвеха да напуснат крепостта. Петдесет бяха, но още толкова оставаха да спят в подземията на Монсегюр, за да бранят вечно развалините му.
Госелин се изправи. Видях в очите му сълзи. Отново застанахме срещу предпролетната гора. Госелин заговори, най-напред пресекливо и хрипкаво, сетне гласът му укрепна:
— Чии са тези думи: „Вземете от катарите чистотата на живота, тяхното въздържание, презрението им към плътта. Не може да се привлекат човешките души само с думи — трябват дело и пример. Катарите имат основание безнаказано да възхваляват собствения си живот и учение…“ Не съм ги казал аз, изрекъл ги е Доминик де Гусман, когото направиха светец. Бояне-Анри, ние заразихме нашите палачи. Свети Доминик и свети Франческо говореха това, което говорехме ние. Нашият пример, нашият евангелски живот ги накараха да станат като нас, за да стигнат до сърцата на хората. И тях щяха да изгорят на клада, ако не признаваха папата. А той бе достатъчно мъдър, да ги признае. Ти видя, ти виждаш какво се случи — манастирите, богатството, жаждата за власт и на францисканци, и на доминиканци. Нима това са искали Франческо и Доминик? Но има францисканци, преследвани като еретици. Има доминиканци, които дирят правдата по нашия път. Семето е хвърлено в браздите, брате Анри-Бояне. То ще умре, но ще даде класове със здраво зърно. Ние ще умрем, но след нас светът няма да е същият. Вярвам, че той ще бъде по-добър.