— Аз съм Анри дьо Вентадорн.
За пръв път от толкова години — почти трийсет — аз, само Анри, бях наистина свободен. Опазих книгата, тя си отиде. Боян от Земен не можеше да иска нищо повече от мене. Платих дълга си. Той не би могъл да стори повече.
Да, вярно е, той скочи в огъня. Но аз не бих могъл да скоча като него.
Мое задължение беше като пазител на книгата да я нося край кладите, за да могат умиращите наши братя да получат утехата, че словото на апостол Йоан е край тях. И книгата ги гледа. Може и да си мислеха, че невидима ръка записва имената им върху пергамент. Стоял съм край десетки клади — горяха по един, по десет, по двайсет души. На тринайсетия Божи ден от месец май в лято Господне хиляда двеста трийсет и пето при Монтвимер бяха изгорени сто осемдесет и трима булгари — така ги нарекоха в присъдата.
Боян от Земен събра смелост, докато броиш до три. Ония мъже и жени ги водеха, караха ги да се катерят по купищата дърва. Те най-напред пееха, после кашляха, накрая пищяха. Не бяха вързани, но никой не изскочи от огъня. Те сами се връзваха с ръкавите на ризите си и умираха прегърнати.
Има ли защо да се кача на кладата? Нямаше ли да е по-добре да си върна името, с което се бях родил? Иначе с кое име ще ме повика Господ в деня на Страшния съд? Дали ще вика „Анри!“ или „Бояне!“? Или горе ще ме посрещне самият Боян от Земен?
Какво ли ще ми каже на мене, само Анри? Дали ще ми каже: „Брате, ти опази името ми“, или ще каже: „Щях да го сторя другояче“.
Мога да му отвърна: „Бояне, сега виждам, че бях твой наемник. Ти нае тялото и меча ми, за да пренеса Свещената книга, а после да я опазя. Моята душа, тя се отдръпна настрани. Ти не искаше душата ми…“ Да, Боян не се бунтуваше, когато не вярвах, че дяволът е създал устните на Лада, усмивката на Ясен, чистотата на Влад.
Така беше. И аз още ще му кажа: „Бояне, изповядвам се, макар ти да знаеш всяка моя мисъл. На мене, Анри, Свещената книга не ми трябваше. Както не ми трябваше, когато ме нае папата.“
Не, не е вярно. Не бях само наемник на Свещената книга. Обичах я — и като всяка любов и тази често се превръщаше в омраза. Тя беше светлина. Тя не можеше да освети цялата страшна нощ над земята, но дори запалена свещ осветява — макар и само педя около себе си. Свещената книга беше искра, която палеше клади — и на кладите изгаряха хората, пренесли светлината. Но те бяха избрали своя път.
Тогава Боян ще ми каже: „Дори да беше наемник, аз ти платих скъпо и прескъпо, богато и пребогато. Плащах ти с гордостта, че си достоен за името на човек, когото дори не познаваш. Ти се питаше: «Би ли го направил Боян от Земен?», и като казваше: «Да!», ти твореше чудеса, пред които хората немееха. Анри, без моя ръст, който ти сам-самичък премери, ти нямаше да надраснеш себе си.“
Така беше. Още много би могъл да ми каже Боян. Без него нямаше да срещна Лада, Ясен и Влад. Но ако не беше той, сега нямаше да се чудя дали да се кача на кладата.
Ако си тръгнех, никой от Съвършените няма да ме изпрати с укор. Щяха да кажат: „Сбогом, Анри, ти свърши своето дело!“ Те ме обичаха, но страняха от мене. Дори се страхуваха. Никога не станах един от тях. Никой не очакваше от Савел да стана Павел, от преследвач на албигойците да се превърна в техен апостол.
И все пак Госелин очакваше да се кача с него на кладата. Навремето, когато видях Боян да умира, казах си: „Бих се отказал от всичко, само да остана жив. После ще се върна при своите.“ Защо не го казвах сега? Дори нямаше да се откажа от нищо — само от едно име, което повече не ми трябваше.
7.
Не мога да мисля. Не мога и да пиша — падна нощ, едва виждам на светлината на огъня. Сега мразя огъня. За пръв път в тази последна нощ се разнесоха писъци — рицарите пъдят жените и децата си, които прекараха тези петнайсет дни и нощи край тях. А жените и децата пищят и се вкопчват в мъжете и бащите си. Затварям окото си. Ще спя. Моля Бог да ми даде просветление в тази — може би последна — нощ.
ПЕТНАДЕСЕТИЯТ ДЕН
Дойде последният ден.
Пиша и не мога да реша. Сънувах и помня съня си. Сънувах мозайката на пода в своята килия в Монсегюр. Пръснати черни и бели камъчета, излъскани от нозете, стъпвали върху тях. Обичах да сядам и да гледам тази мозайка. Виждах удивителни неща. Виждах ясно образи, очертани тъй точно в бяло и черно, че се удивлявах как преди не съм ги забелязал. Ето очи, ето вежди, устни — сякаш ги е изписал надарен живописец. И само след миг образа го нямаше.
Когато тъгувах, виждах палачи, зверове, чудовища. Мозайката ги извайваше и те се втренчваха в мене, пълни с омраза и злоба. Когато бях радостен, виждах забравени приятели, деца и ангели.