Тази нощ черните и белите камъчета се наредиха и от пода ме загледа моето лице. Сякаш се надвесих над тиха и бистра вода, над огледало, над слънцето, издълбано върху саркофага на албигоеца. И лицето ми каза:
— Аз съм Боян от Земен.
Казах му:
— Боян умря млад и хубав. Ти си стар и едноок.
Лицето ми каза:
— Аз съм Боян.
Аз бях Боян. И се събудих.
Разсъмва се, около мене почват да пеят и да се изповядват един другиму. Чувам дрънчене на оръжия. Палачите идат. Ако вдигна поглед, мога да видя огромната клада, която чака. Цяла планина от сурови дърва. По тях има лед и сняг. Има и зелени борови клонки. Мъчно ще горят, много ще димят. Наоколо стърчат все още черни зимни дървета. Те скоро ще разцъфнат от жарта на кладата.
Вдигам поглед към гористата планина. Червено утринно слънце запалва едва-едва позеленения връх. Червени утринни лъчи огряват кладата.
Там, някъде горе, трябва да е Свещената книга. Зная, тя гледа. Но бих искал да е до мене.
Гледам кладата, гледам и ръката си, която дописва последния лист. Нима е възможно, когато слънцето изгрее, тази ръка да я няма? Как така няма да видя слънцето, как ще потъна в мрака, във вечния мрак! Как така няма да ме има…
Първите чеда на смъртта излизат от оградата и поемат към кладата. Те пеят. Господи, те пеят слова от свещеното тайно Пето евангелие на Йоан, слова от моята книга. Те казват:
— Бог ще ни облече в одежди неразрушими и ще ни наложи неувяхващи венци… Не ще има вече ни глад, ни жажда, нито ще ни жари слънчев пек. Бог ще изтрие всички сълзи от очите ни…
Свършвам. Мога да предам тези листи на всеки от Съвършените. Те всички ще се качат на кладата. И помените за Ясен, Влад и Лада ще се превърнат в дим. Тръгна ли към кладата, ще ги предам на брата си. Виждам го.
Ако прочетеш тези редове, знай, че съм се изкачил на кладата под Монсегюр.