През тези две години живях нито добре, нито зле. Император Бодуен плати своя плътски данък, аз оцелях. Българите ме хранеха, защото чакаха откуп. И наистина пристигаха пратеници с торби злато и мнозина приятели — и неприятели, — пленени при Адрианопол, поемаха към Латинската империя. Пратих писмо до брата си — не кой да e, а самия Ебъл V дьо Вентадорн — да ме откупи. Но прекрасно знаех, че няма да ми прати и спукана пара. Защото в нашия замък вместо сребърни потири се поднасяха любезни речи и вместо копринени тъкани се тъчаха изкусни канцони.
Когато Калоян умря, дойде Борил. Той беше не лош и не добър — и като човек, и като крал. Но и аз да живеех като него в Калояновия замък, където Калояновото ложе се ширеше като за двама обикновени мъже, и да ми даваха да обуя Калояновия ботуш, в който можеха да влязат и двата ми крака, и да ме караха да размахам Калояновия меч, дето едва го вдигах — и аз като Борил бих се лутал между пъченето и снишаването.
Кой знае докога щях да оцелея, ако нашите стражници кумани не играеха с нас, пленниците, една жестока игра. Играеше се с кокалчета, като зарове, с изписани знаци от всяка страна. Ние, пленниците, нямахме пари — чакахме ги, — затова залагахме или око, или пръст на ръката. Насреща можехме да получим добра храна или няколко часа в обятията на жена. Не исках да играя, но ме принудиха. Нито веднъж не загубих. Накрая предводителят на стражите, Меркит — без име на баща, — рече:
— Заложи главата си срещу свободата си. Той никога не играеше с пленниците.
Този Меркит носеше името на племето си. Чингиз хан бе изклал всички Меркити до крак — останал беше само този мъж. Последният Меркит.
Хвърлихме заровете. Спечелих. Меркит дълго ме гледа в очите и ми каза:
— Ти игра сто пъти и сто пъти спечели. Броих ги. Затова поисках да играя с теб на стотния път. Това не се случва в света на живите. Боговете те пазят за странна участ.
Сетне в потайна доба ме заведе до граничния окоп и ме пусна на свобода. Колкото до второто основание на папата да ме избере за ловец на Тайната книга — убийството на Робер дьо Ронсоа, — то аз го убих не защото защитих честта на френските рицари, а защото му завидях.
Това стана на седмата година от албигойските войни.
Още като прочетох посланието на папа Инокентий III, разбрах, че започва най-големият грабеж в историята на френските земи — по-голям от грабежите в Константинопол. Да, Прованс бе заразен с ереста на албигойството, което отричаше властта на папата. Но никой нямаше да се вдигне да защитава чистотата на вярата, ако не му се плати — и то добре. Прованс бе богат, Прованс бе като дърво със златни листа и златни плодове, по което еретиците лазеха като гъсеници. За да се изтребят, дървото трябваше да се отсече. Най-големият враг на лисицата е нейната кожа. Папата пишеше: „Вдигнете се, воини Христови! Изтребвайте нечестивците с всички средства, които ви открие Бог. Постъпвайте с тях още по-зле, отколкото със сарацините, защото те са по-лоши от тях. Що се отнася до граф Раймон — изгонете го с привържениците му от замъците му. Вземете земята, за да могат правоверните католици да се настанят във владенията на еретиците.“
Като горях ръкописите си, намерих посланието на папата — тая горяща факла, която подпали кладите за милион и половина провансалци. Всяко слово, което изписах, е слово на папата.
И аз се качих на коня — бях католик, търсех злато и земя.
Кръстът се вдигна на поход срещу ереста, френският крал Филип II Август вдигна поход срещу своя васал Раймон VI — син на Раймон, по Божия милост херцог Нарбонски, граф Тулузки и Провански маркиз.
Познавах Филип Август, по-сетне го опознах още по-добре. Той беше снажен и красив, обичаше да хапне, да пийне и да се повесели. Дори споделяше постелята на Ричард Лъвското сърце. Усмивката не слизаше от устните му — имаше трапчинка на брадичката. Но после, като видях маската на барон Д’Отарвил, оная, която се смееше — спомних си за крал Филип. Устните му се усмихваха, очите му леденееха. Той беше истински рицар по избухливост, жестокост и суеверие, но беше хитър, находчив и най-вече упорит държавник. Той искаше обръчът на короната на Капетингите — с орифламите — да огради всички френски земи като крепостна стена. Бароните казваха: „Филип е по-ужасен от лъв и по-хищен от орел.“ Защото Филип сриваше замъците им до основи, бесеше ги, посичаше ги. Воюваше с англичаните — с Хенрих II от Плантагенетите, който от баща си получи Западна Франция, а от жена си Алиенора — Южна. Хенрих Английски, уж васал на Филип, владееше повече френски земи от самия крал на Франция. Но Хенрих се счепка с Томас Бекет — страстна, честолюбива и надменна душа, — когото направи Кентърберийски архиепископ, за да може свети Томас да му каже: „Длъжен съм да оскърбя или Бога, или краля.“ Филип Август победи англичаните при Бувил — бих се до краля, щитът му кънтеше от удари на вражи мечове и неговият меч се окървави. Надживях и Филип… Насреща му стоеше Раймон VI, наречен Водач на албигойците. Боже мой, та той беше добър католик! Когато умираше, молеше се безмълвно — защото онемя — да го приобщят към папската църква. Но абатът до смъртното му легло не се отказа от своята вражда. Тогава един от рицарите храмовници, които стояха край него, свали плаща си с червения кръст и го положи върху Раймон. Абатът посегна да го смъкне, но Раймон се вкопчи в него — и умря.