Агата Кристи
Странният случай с Артър Кармайкъл
(Взет от записките на покойния доктор Едуард Карстеърс, виден психолог)
Съзнавам абсолютно, че съществуват два определени начина да се погледне на странните и трагични събития, описани от мен по-долу. Моето собствено мнение никога не е било по-различно. Убедиха ме, че трябва да опиша тази история без съкращения, и вярвам, че благодарение на науката такива странни и необясними факти не потъват в забрава.
За пръв път се запознах със случая посредством една телеграма от моя приятел доктор Сетъл. Освен, че се споменаваше името Кармайкъл, в телеграмата не пишеше нищо друго, но подчинявайки се на написаното, в 12,20 взех влака от Падингтън за Уолдън, Хартфордшър.
Името Кармайкъл не ми беше непознато. Познавах се бегло с покойния сър Уилям Кармайкъл от Уолдън, макар през последните единайсет години да не го бях виждал. Знаех, че има един син, сега баронет, който навярно вече беше млад мъж на около двайсет и три години. Помня смътно, че се носеха слухове за втория брак на сър Уилям, но не знаех нищо определено, само може би усещането за нещо нередно около втората лейди Кармайкъл.
На гарата ме посрещна Сетъл.
— Много хубаво, че идваш — каза той, докато стискаше ръката ми.
— Ами. Вероятно има нещо за мен?
— И още как.
— Значи, душевно разстройство? — опитах да отгатна аз. — С някои необичайни характеристики?
Вече се бяхме настанили с багажа ми в една висока двуколка, която ни отвеждаше от гарата по посока на Уолдън, на три мили път оттам. За минута-две Сетъл не отговори. После изведнъж се отприщи.
— Цялата история е крайно неразбираема! Млад мъж, двайсет и три годишен, абсолютно нормален във всяко отношение. Приятно, приветливо момче, съвсем мъничко надменен, може би недотам интелигентен, но отличен екземпляр от типичното съсловие млади англичани от висшите кръгове. Една вечер си ляга в обичайното за него здравословно състояние, а на следващата сутрин го виждат да се разхожда из селото като полуидиот, неспособен да разпознае най-близките и най-скъпите си.
— Ха! — възкликнах аз развеселен. Случаят обещаваше да е интересен. — Пълна загуба на памет? И това се случи?
— Вчера сутринта. На 9 август.
— И не е имало нищо — никакъв шок, за който да ти е известно и който да е причина за това състояние?
— Нищо.
Ненадейно се усъмних.
— Нещо май криеш?
— Нне.
Колебанието му потвърди съмненията ми.
— Трябва да знам всичко.
— Няма нищо общо с Артър. Има общо с къщата.
— С къщата? — повторих аз озадачен.
— Ти си запознат с множество такива случаи, нали, Карстеърс? Оглеждал си така наречените къщи, обитавани от духове? Какво мислиш за това явление?
— В девет от десетте случая — измама — отвърнах аз. Но десетият — е, да, натъквал съм се на явления, абсолютно необясними от обикновената, материалистичната гледна точка. Аз вярвам в окултното.
Сетъл кимна. Точно завивахме покрай портите на парка. Той посочи с камшика си към ниска голяма къща на склона на хълма.
— Ето я къщата — каза. — И има нещо в тази къща, нещо обезпокоително — ужасяващо. Всички го чувстваме. При това аз не съм суеверен.
— В каква форма е това нещо? — попитах.
Той погледна право пред себе си.
— По-добре да не ти бях казвал нищо. Нали разбираш, ако беше дошъл тук, без да знаеш нищо и ти да го видиш, тогава…
— Да — казах аз, — така би било по-добре. Но ще се радвам, ако ми разкажеш малко повече за семейството.
— Сър Уилям — започна Сетъл — беше женен два пъти. Артър е дете от първата му жена. Но преди девет години той се ожени повторно и сегашната лейди Кармайкъл е малко потайна. Тя е полуангличанка и подозирам, че във вените си има азиатска кръв.
Той замълча.
— Сетъл — казах аз, — ти не харесваш лейди Кармайкъл.
Той си го призна най-чистосърдечно.
— Не я харесвам. Винаги ми се е струвало, че в нея има нещо зловещо. Но да продължа. От втората си жена сър Уилям има друго дете, също момче, което сега е на осем години. Преди три години сър Уилям умря и Артър наследи титлата и имението. Неговата мащеха и прероден брат продължиха да живеят с него в Уолдън. Трябва да ти кажа, че имението е много западнало. Почти всички доходи на сър Артър отиват за неговото поддържане. Това, което сър Уилям успя да остави на жена си, е няколкостотин годишно, но за щастие Артър винаги е имал прекрасни отношения със своята мащеха и много се радваше на възможността да живее с нея. А сега.
— Да?
— Преди два месеца Артър се сгоди за едно очарователно момиче, някоя си госпожица Филис Патърсън. И добави, снишавайки глас с нотка на вълнение: — Щяха да се женят следващия месец. Сега тя живее временно тук. Можеш да си представиш колко е потресена.