Това ми направи толкова силно впечатление, че не успях да се въздържа и го споменах на закуската.
— Знаете ли — обърнах се аз към лейди Кармайкъл, имате крайно необикновена котка.
Чух припряното издрънчаване на чашата върху чинийката и съгледах Филис Патърсън с притиснати една към друга устни и учестен дъх, втренчена най-сериозно в мен.
Настъпи миг мълчание, после лейди Кармайкъл каза по един изключително неприятен начин:
— Сигурно имате някаква грешка. Тук нямаме котка. Никога не съм имала котка.
Ясно беше, че съм настъпил нечие болно място, затова на бърза ръка промених темата.
Но тая история ме озадачи. Защо лейди Кармайкъл беше заявила, че в къщата няма котка? Да не би да беше на госпожица Патърсън и присъствието й да се криеше от стопанката на къщата? Лейди Кармайкъл навярно хранеше някаква антипатия към котките, което се среща често в наше време. Това едва ли беше разумно обяснение, но за момента трябваше да си наложа да запазя спокойствие.
Нашият пациент беше все в същото състояние. Този път направих обстоен преглед и имах възможност да го разуча по-отблизо, отколкото предната вечер. По мое настояване беше уредено той да прекарва колкото е възможно повече от времето заедно със семейството. Надявах се не само да получа по-добра възможност да го наблюдавам, когато не е нащрек, но и защото ежедневната програма в къщата можеше да събуди някакъв проблясък в съзнанието му. Поведението му обаче остана непроменено. Беше тих и смирен, изглеждаше отвеян, но всъщност наблюдаваше всичко напрегнато и доста лукаво. Едно нещо определено ме изненадваше прекомерната любвеобилност, която проявяваше към своята мащеха. На госпожица Патърсън въобще не обръщаше внимание, но винаги успяваше да седне колкото е възможно по-близо до лейди Кармайкъл, а веднъж го видях да потърква глава о рамото й в някакъв ням израз на любов.
Разтревожих се от този факт. Не можех да не усетя, че има някакъв ключ към цялата история, който до момента ми беше убягвал.
— Много странен случай — казах аз на Сетъл.
— Да — съгласи се той, — много показателен. Той ме погледна — някак крадешком, реших аз.
— Кажи ми — помоли ме, — не ти ли напомня той на нещо?
Думите му ме поразиха неприятно и ми припомниха за моите впечатления от предния ден.
— На какво да ми напомня? — попитах.
Той разтърси глава.
— Навярно си въобразявам — измърмори. — Само си въобразявам.
И не пожела да каже нищо по въпроса.
Въобще като че някаква мистерия обгръщаше цялата тази история. Все още бях обзет от онова смущаващо усещане, че не съм се добрал до ключа, който щеше да допусне светлината. По отношение на един по-незначителен въпрос също имаше нещо загадъчно. Имам предвид онази дребна история със сивата котка. По една или друга причина това нещо вече ми лазеше по нервите. Сънувах котки — непрекъснато си представях, че ги чувам. От време на време в далечината съзирах красивото животно. Фактът, че съществува някаква загадка, свързана с нея, непоносимо ме глождеше. Един следобед се поддадох на внезапен порив и помолих лакея за някои сведения.
— Можеш ли да ми кажеш нещо — попитах — за котката, която виждам от време на време?
— Котката ли, сър? — Изглеждаше вежливо учуден.
— Нямаше ли няма ли тук котка?
— Нейно благородие имаше котка, сър. Много я обичаше. Само че се наложи да я махнем. Много жалко, защото беше красиво животно.
— Сива котка ли? — попитах бавно аз.
— Да, сър. Персийска.
— И казваш, че я махнахте?
— Да, сър.
— Съвсем сигурен ли си, че беше унищожена?
— О, съвсем сигурен, сър. Нейно благородие не искаше да я даде на ветеринар сама го направи. Има вече почти седмица. Погребана е ей там, под червения бук, сър. — И той излезе от стаята, оставяйки ме да размишлявам.
Защо лейди Кармайкъл беше потвърдила така категорично, че никога не е имала котка?
По някаква интуиция допусках, че историята с тази котка има особено значение. Намерих Сетъл и го дръпнах настрана.
— Сетъл — казах, — искам да ти задам един въпрос. Случайно да си чувал или виждал котка в тази къща?
Той не се изненада от въпроса. Като че дори го бе очаквал.
— Чувал съм я — отвърна. — Но не съм я виждал.
— Но не помниш ли първия ни ден? — извиках аз. На поляната с госпожица Патърсън!
Той ме изгледа, без да мигне.
— Наистина видях госпожица Патърсън да прекосява поляната. Нищо друго.
Започнах да разбирам.
— Тогава — казах, — котката? Той кимна.
— Исках да разбера дали и ти непредубедено ще чуеш това, което ние чуваме.
— Значи всички вие го чувате?