А след него последва ужасяващ писък, после още един. Разпознах гласа на лейди Кармайкъл.
— Вратата! — изревах аз. — Трябва да я разбием! В следващата минута ще бъде прекалено късно.
Опряхме рамене и с всичка сила я натиснахме. Чу се трясък — и ние едва не паднахме в стаята.
Лейди Кармайкъл лежеше на кревата си, окъпана в кръв. Рядко съм виждал по-страшна гледка. Сърцето й още биеше, но раните й бяха ужасни, защото кожата по шията й беше цялата раздрана и разпокъсана. Потръпвайки от ужас, аз прошепнах:
— Ноктите. — Тръпка на суеверен ужас пробягна по тялото ми.
Внимателно промих и превързах раните и предложих на Сетъл да държим в тайна точния им характер, особено пред госпожица Патърсън. Написах телеграма за болнична сестра; тя трябваше да бъде изпратена още на сутринта, веднага щом отворят пощата.
Зората вече се прокрадваше през прозореца. Погледнах надолу към поляната.
— Облечи се и излез — обърнах се рязко към Сетъл. — Лейди Кармайкъл ще се оправи.
Скоро той беше готов и слязохме в градината.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще изровя трупа на котката — казах кратко аз. Трябва да съм сигурен.
Намерих лопата в една барака и се хванахме на работа в подножието на голямото червено буково дърво. Накрая усилията ни се увенчаха с успех. Работата не беше приятна. Животното беше мъртво от една седмица. Но аз видях това, което исках.
— Ето котката — казах аз. — Същата, която видях в деня, когато пристигнах тук.
Сетъл я подуши. Все още се усещаше дъх на горчиви бадеми.
— Циановодород — каза той.
Кимнах.
— И какво мислиш? — попита той любопитно.
— Това, което и ти!
Предположението ми не беше новост за него — усетих, че и на него му беше хрумвало същото.
— Невъзможно — промърмори той. — Невъзможно! Това е в противоречие с всякаква наука — с цялата природа. — Гласът му се проточи и премина в тръпка. И онази мишка снощи — каза той. — Но. О! Не може да бъде!
— Лейди Кармайкъл — казах аз — е много странна жена. Тя притежава окултни способности — хипнотична сила. Нейните предци са дошли от Изтока. Можем ли да знаем как е използвала способностите си върху едно толкова слабо и обичливо създание като Артър Кармайкъл? И запомни, Сетъл, ако Артър Кармайкъл остане безпомощен имбецил, който й е всецяло предан, целият имот остава фактически неин и на нейния син — за когото ти ми каза, че го обожава. А Артър щеше да се ожени!
— Но какво смяташ да правиш, Карстеърс?
— Няма какво да се прави — казах аз. — Ще сторим най-добре обаче, ако застанем между лейди Кармайкъл и отмъщението.
Лейди Кармайкъл бавно се възстановяваше. Точно както можеше да се очаква, раните и заздравяха — белезите от тази страшна атака тя щеше да носи вероятно до края на живота си.
Никога не се бях чувствал по-безпомощен. Силата, която ни беше победила, все още се ширеше непреодолима и макар засега утолена, едва ли щяхме да можем да я считаме за такава след известно време. Твърдо бях решил едно: веднага щом лейди Кармайкъл се възстановеше, тя трябваше на всяка цена да бъде отведена от Уолдън. Надявахме се все пак онази страховита проява да не я последва. Така минаваха дните.
Бях отбелязал 18 септември като дата на заминаването на лейди Кармайкъл. На сутринта на 14-и настъпи неочаквана развръзка.
Бях в библиотеката и обсъждах със Сетъл подробностите по състоянието на лейди Кармайкъл, когато в стаята нахълта разтревожена прислужничка.
— О, сър! — извика тя. — Бързо! Господин Артър падна в езерото. Стъпи върху лодката, а тя се наклони под краката му, той загуби равновесие и падна във водата! Видях го от прозореца.
Не чаках и миг повече, а хукнах от стаята, последван от Сетъл. Филис беше отвън и бе чула разказаното от прислужницата. Тя се завтече заедно с нас.
— Не е нужно да се страхувате — извика тя. — Артър е великолепен плувец.
Имах обаче някакво предчувствие и затичах двойно по-бързо. Повърхността на водата беше гладка. Празната лодка лениво се носеше отгоре — но от Артър нямаше и следа.
Сетъл съблече палтото и ботушите си.
— Влизам — извика той. — Ти вземи куката и се заеми да търсиш с другата лодка. Не е кой знае колко дълбоко.
Докато търсехме напразно, времето ни се стори ужасно дълго. Минаваха минута след минута. И тогава точно когато вече се бяхме отчаяли, намерихме безжизненото на вид тяло на Артър Кармайкъл и го понесохме към брега.
Докато съм жив, няма да забравя безнадеждната агония по лицето на Филис.
— Не, не — устните й отказваха да изрекат ужасяващата дума.
— Недейте, недейте, скъпа моя — извиках аз. — Ще го оправим, не се бойте.
Но в себе си почти не хранех надежда. Беше стоял под водата половин час. Изпратих Сетъл до къщата за топли одеяла и други необходими вещи и сам започнах да правя изкуствено дишане.