— А теб от малък ли са те учили да управляваш кораб? — обърна се той към Гар.
Антонио вдигна поглед разтревожено — беше грубо да се пита един наемник откъде е или защо е станал войник. Грубо — и по някой път — опасно, но Гар само се усмихна и каза:
— В моята родина повечето хора се изхранват с риболов или фермерство.
Джиани не обърна внимание на сигналите, които му правеше Антонио.
— Коя е твоята родина?
— Една страна, наречена Грамари — рече Гар, предвиждайки следващия им въпрос, — един много голям остров далече оттук, някъде в средата на океана.
Заинтригуван, Антонио забрави за добрите си маниери.
— Грамари? Никога не съм чувал за нея.
— Тя е много далече от тук.
— Името означава „магия“, нали?
Гар се усмихна:
— Виждам, че знаете и други езици, освен вашия собствен. Да, „грамари“ означава „магия“ или „книга за магията“ и наистина това е една магическа земя, пълна с тайнственост и приключение.
— Звучи като място, което би привлякло човека — рече Джиани. Но не продължи по-нататък, защото така изискваха добрите маниери.
— Така е, наистина — рече Гар, — но домът започва да наподобява затвор, когато човек възмъжее. Станах неспокоен и се впуснах в изследване на света с кораба на баща ми и с един стар и верен слуга. Когато ме наеха за първи път, слугата откара кораба у дома. Един ангажимент бе последван от друг, докато не попаднах на кораба на търговеца, който ме доведе в Талипон. Той бе достатъчно добър, за да ми напише препоръчително писмо, когато поисках да науча повече за острова. Обичам да наблюдавам и изучавам света, макар че опасностите и трудностите са неприятни.
Внезапно от ъгъла зад стената се чу остър вик:
— Господарю Джиани, елате бързо!
За миг Джиани бе на крака и тичаше към ъгъла, сподирен от Антонио. Гар ги последва малко по-бавно.
Старият Лудовико лежеше с бледо лице и поглед, отправен в небето.
— Спря да диша — рече водачът.
Джиани се наведе и постави дланта си върху устата и носа на стария човек. Почака няколко минути и затвори очите му.
На сутринта оцелелите селяни започнаха да надничат от къщите си. Един току-що пристигнал свещеник от близкия манастир се оглеждаше ужасен наоколо, след това започна подготовката на траурната церемония и погребенията. Джиани и хората на Лудовико стояха край гроба му без шапки, с наведени глави, слушайки монашеския латински. После изпяха „Dies Irae“3 с ниски и тържествени гласове. Колкото и да беше странно, те се почувстваха малко по-добре и постепенно започнаха да си бъбрят, докато товареха мулетата си. По пътя за Пирогия дори се шегуваха и смееха.
— Вашите хора бързо излекуваха духа си — отбеляза Гар.
— Лудовико не беше един от нас — отвърна Джиани, — а само търговски партньор.
Гар кимна:
— Достатъчно близък, за да ви разтърси смъртта му и не чак дотам, че да причини истинска скръб. И все пак вашите хора имат силен дух.
— Имаш предвид това, че се движат в сянката на кондотиерите и могат да се усмихват? — Джиани налучка точните думи. — Толкова много мулета не могат да се придвижват тихо, така че защо да не се посмеят, докато ти бдиш? Пък и едва ли една наемническа банда ще постави часовои навсякъде по пътя, за да наблюдават някакъв тромав обоз.
— О, да — веднага отговори Гар. — Но ако аз бях водач на такава банда, щях да поставя няколко човека, които да дебнат навсякъде.
Джиани го изгледа поразен.
— Би ли се превърнал в бандит, тогава?
— Определено не — бързо рече Гар. — Но когато искаш да се предпазиш от врага, трябва да предполагаш онова, което той би направил. А най-добрият начин да го сториш е да се поставиш на негово място и да се опиташ да мислиш като него. И така, въпреки че аз никога не бих позволил на моите хора да опустошават и грабят мирни жители, си представям какви планове бих кроил, ако съм водач на такава банда. — Той погледна Джиани право в очите. — Можеш ли да разбереш това?
— Да — рече Джиани доста изненадан. — Сигурно имащ дълга практика. Ти не си толкова нов за войнишкия занаят, колкото изглежда, нали? — Младежът напълно съзнаваше, че все още не знае достатъчно за Гар, за да бъде сигурен дали той заслужава доверие и затова се опитваше да събере още малко информация.
Самият Гар сякаш не бе особено склонен да говори.
— Израснал съм в битките, както и повечето варвари.
Джиани отбеляза:
— Както казваш — и аз съм израснал в търговията. Все пак тези стоки не са мои, а на баща ми. Аз не получавам печалба от тях, а само дял от нея.
— Дял? — повдигна вежди Гар. — А не надница?