Тогава отново беше повлечен напред. Шофьорската врата се отвори докрай, за да го поздрави: „Добре дошъл, Дъг, чаках те, влизай“. Главата му се удари в горния ръб на вратата и върху челото му се отпечата ледена ивица, която се нажежи, когато покривът на комбито сряза кожата му.
Направи още едно усилие да се измъкне: захвърли телефона си и се опита да се оттласне, като опря свободната си ръка в задното стъкло. Но вместо да му послужи като опора, то се обви около ръката му. Дъг видя, че стъклото се е надиплило като езерце под повея на вятъра. И защо се беше надиплило? Защото дъвчеше. Защото оглозгваше.
Това ли ми е наградата, че бях добър са…
Ръбът на предната врата прониза черепа му и меко се заби в мозъка му като в масло. Дъг Клейтън чу силен пукот, сякаш бе пламнала суха борова цепеница. После се спусна мрак.
Пътуващ в южно направление шофьор на микробус за доставки забеляза малък зелен автомобил с включени аварийни светлини, спрял зад окаляно комби. Един мъж — водачът на зеления автомобил — се беше навел над отворената врата и очевидно разговаряше с шофьора на комбито. „Авария“ — помисли си доставчикът и си продължи по пътя. Не беше добър самарянин.
Дъг Клейтън беше издърпан в комбито, сякаш нечии ръце — с огромни длани и тънки като моливи пръсти — го бяха уловили за ризата. Комбито се деформира и се сплеска — като уста, вкусваща нещо извънредно кисело… или извънредно сладко. От вътрешността му се разнесе хрущене — сякаш нечии ботуши тъпчеха изсъхнали клонки и съчки. Комбито остана сплескано десетина секунди, приличайки повече на мазолест юмрук, отколкото на кола. После с едно паук — звук на топка, мощно отбита от тенисракета — възвърна предишната си форма.
Слънцето за миг се показа през облаците, отразявайки се в изпуснатия мобилен телефон и превръщайки брачната халка на Дъг в светещо кръгче.
Приусът зад комбито мигаше с аварийните си светлини. Всяко мигане беше съпроводено от тих звук като на тиктакащ часовник: цък… цък… цък…
Наблизо преминаха няколко коли. В седмицата преди Великден и в седмицата след него движението по републиканската пътна мрежа е най-слабо, а следобед превозните средства традиционно са малко. Трафикът е по-рехав единствено между полунощ и пет сутринта.
Цък… цък… цък.
Пийт Симънс спеше в изоставения ресторант.
3. Джулиан Върнън (’05 Додж Рам)
И без Библията на крал Джеймс Джули Върнън знаеше как трябва да постъпи добрия самарянин. Тя беше израсла в градчето Редфийлд, Мейн (2400 жители), където отзивчивостта и помощта към ближния са начин на живот и където непознатите също са ти близки. Никой не ѝ го беше обяснявал многословно: беше се учила от майка си, баща си и големите си братя. Най-ефективното обучение е даването на личен пример. Ако видиш пребит човек край пътя, няма значение дали е самарянин, или марсианец. Спираш да помогнеш.
Джули никога не се беше тревожила, че спасяваният може да я обере, изнасили или убие. В пети клас, когато медицинската сестра я попита колко тежи, Джули гордо беше отвърнала: „Татко вика, че съм към седемдесет и седем кила, ако се накачуля с дрехи, и малко по-малко без тях“. Сега, на трийсет и пет години, облечена тежеше около сто и трийсет килограма и не я интересуваше перспективата да бъде добра съпруга. Гордееше се с обратната си резба и я излагаше на показ. Върху задната броня на нейния пикап „Рам“ имаше две лепенки. Едната бе с надпис „ПОДКРЕПЕТЕ РАВЕНСТВОТО НА ПОЛОВЕТЕ“. Другата (яркорозова на цвят) гласеше „ГЕЙ Е ПРЕКРАСНА ДУМА“.
В момента лепенките не се виждаха, защото Джули возеше на буксир ремаркето, което наричаше „коневоза“. В Клинтън беше купила двегодишна испанска кобила и сега се връщаше в Редфийлд, където живееше с партньорката си във ферма, точно на две мили от родния си дом.
Напоследък често мислеше за петте години, през които беше част от „Готините мацета“ — женски тим, по кална борба. Онези времена бяха хем лоши, хем добри. Лоши, понеже „Готините мацета“ се възприемаха от публиката като забавна шоупрограма с уроди (общо взето така си беше); добри — понеже видя свят. Предимно американски, вярно е, но веднъж „Готините мацета“ три месеца гастролираха в Англия, Франция и Германия, където ги приеха с изключителна топлота и уважение, както подобава на млади дами. Чак не беше за вярване.