— Чудесно, ще се срещнем във фоайето — казвам. — В шест. Дори в шест без петнайсет, ако успея да се прибера по-рано.
Затварям телефона и тръгвам към асансьорите. За да стигна до тях, трябва да мина край стаята за отдих. Били Едърли се обляга на вратата и държи кутийка „Нози“ — адски гадна газирана напитка, но в автомата зареждат само от нея, защото компанията производител поръчва рекламите си при нас.
— Къде отиваш? — пита младокът.
— Вкъщи. Елън се обади. Не ѝ е добре.
— Няма ли да си вземеш куфарчето?
— Не. — Известно време няма да ми е необходимо. Всъщност надали някога ще ми потрябва.
— Разработвам нова реклама за По-тенс. Мисля, че ще е страхотна.
— Не се и съмнявам — казвам и съм напълно искрен. — Извинявай, но бързам.
— Да, да, разбирам. — Той е само на двадесет и четири и нищичко не разбира. — Поздрави я от мен.
В „Андрюс-Слатъри“ ежегодно приемаме половин дузина стажанти; така започна работа при нас и Били Едърли. Повечето младежи са страхотни и отначало имах прекрасно мнение и за Фред Уилитс. Взех го под крилото си и тъкмо затова бях длъжен да го уволня (предполагам, че „уволня“ е правилната дума, въпреки че стажантите не са официално назначени), защото се оказа клептоман, решил, че складът ни е нещо като негов личен ловен резерват. Един Господ знае колко неща беше задигнал, преди един следобед Мария Елингтън да го хване да тъпче в куфарчето си листове хартия за принтер. Отгоре на всичко „моят питомец“ се оказа малко чалнат. Побесня, като му показах вратата. Пийт Уендел повика охраната, защото младокът ми крещеше във фоайето и се наложи да го изведат принудително.
Очевидно добрия стар Фреди не беше приключил с мен, защото започна да се навърта около сградата ми и да ме ругае, като се прибирам вечер. Вярно, не ме доближаваше, и от полицията казаха, че той се възползва от закона за свобода на словото. Но аз не се боях от словата му. Не ми даваше покой мисълта, че е откраднал от склада не само касети за принтери и купища хартия, а и макетно ножче или от онези ножове с прибиращо се острие. Накрая помолих Карло да ми даде ключ за служебния вход и започнах да минавам оттам. Тези събития се разиграха през есента — през септември или през октомври. Щом застудя, младият господин Уилитс се отказа да ме преследва и се пръждоса някъде, но Карло не си поиска ключа и аз не му го върнах. Предполагам, че и двамата го забравихме.
Ето защо днес не давам на таксиджията адреса си, а му казвам да ме остави на следващата пряка. Плащам, добавям щедър бакшиш — голямо чудо, какво ми пука за парите? — и отивам пеш до служебния вход. Сърцето ми се свива, защото отначало ключът заяжда, обаче след като го поразмърдвам в ключалката, най-сетне се превърта. Кабината на служебния асансьор е със специална облицовка за пренасяне на мебели. Вероятно така ще изглежда тапицираната килия, в която ще ме затворят, но разбира се, тези неща се случват само в мелодрамите. Сигурно ще се наложи да си взема отпуска, а с онова, което сторих, вероятно съм нарушил договора с наемодателя, обаче…
Точно какво съм направил?
Всъщност какво правих през изминалата седмица?
— Поддържах я жива — казвам, когато асансьорът спира на пети етаж. — Не бих понесъл смъртта ѝ.
„Не е мъртва — казвам си, — само е болна.“ Звучи като тъпо рекламно изречение, но през последната седмица ми свърши добра работа, а в рекламния бизнес кратките срокове са от решаващо значение.
Влизам в апартамента. Задушно е, обаче не усещам лоша миризма. „Да, точно така, не мирише лошо“ — повтарям си — в рекламния бизнес въображението също е решаващ фактор.
— Скъпа, прибрах се — провиквам се. — Будна ли си? По-добре ли си?
Сигурно пак съм забравил да затворя вратата на спалнята, преди да тръгна за работа. Лейди се измъква от там. Облизва си муцуната. Поглежда ме гузно, подвива опашка и се затътря към хола. Не поглежда назад.
— Скъпа? Ел?
Влизам в спалнята. Ел е завита презглава — виждам само косата ѝ, напомняща пух от глухарче, и очертанията на тялото ѝ под завивката, която вече не е идеално опъната. Ясно — жена ми е ставала — може би само да пие кафе — после пак си е легнала. Като се прибрах от работа миналия петък, не дишаше и оттогава все спи.
Заобикалям леглото и виждам увисналата ѝ ръка. Не е останало много от нея — само кости и разкъсана плът. Казвам си, че мога да изтълкувам случилото се по два начина. Ако приема първия, кучето ми (всъщност кучето на Елън — Лейди, обичаше повече жена ми) трябва да бъде приспано. От друга страна, може да приема, че Лейди се е разтревожила и се е опитала да я събуди: „Хайде, Ели, искам да отидем в парка. Хайде, Ели, да си поиграем със залъгалките ми“.