Хариуел продължаваше да яде, а Берти откри, че пулсът му се е ускорил с още пет удара. Той неволно подскочи, когато се разнесоха първите гърмежи. Сред пукота на шнайдерите различи стрелбата на уинчестърите на Браун и Мактавиш — всичко на фона на адски крясъци и викове.
— Подгонили са ги — подхвърли Хариуел, когато гласовете и изстрелите започнаха да заглъхват в далечината.
Браун и Мактавиш току-що се бяха върнали на масата, когато Мактавиш пак излезе да разузнае.
— Докопали са динамит — каза той.
— Тогава нека и ние ги насолим с динамит — предложи Хариуел.
Тримата натъпкаха джобовете си с по петшест шашки динамит, взеха по една запалена пура и се отправиха към вратата. И тогава стана, каквото стана. Впоследствие обвиниха за това Мактавиш и той призна, че динамитът дошъл малко множко. Във всеки случай под къщата избухна взрив, който я подхвърли нагоре, но след това тя пак легна на основите си. Половината порцеланови съдове на масата се изпотрошиха, а часовникът, който се навиваше на осем дена, спря. С викове за мъст тримата мъже се втурнаха в нощта и взривовете започнаха.
Когато се върнаха, Берти го нямаше. Довлякъл се до канцеларията, той се бе барикадирал и лежеше на пода, унесен в пиянски кошмарен сън — наоколо му се водеше мъжествена битка и той умираше по хиляди начини.
На заранта, съсипан и с главоболие от джина, той изпълзя навън и откри, че слънцето все още свети, а на небето вероятно все още има бог, защото домакините му бяха здрави и читави. Хариуел взе да го убеждава да остане повече, но Берти държеше да замине незабавно с „Арла“ за Тулаги; там той не мръдна от къщата на комисаря, докато не дойде следващият презокеански параход.
На парахода пак имаше дами туристки и Берти пак беше герой, докато капитан Малу, както обикновено, минаваше незабелязан. Но капитан Малу изпрати от Сидней две каси от най-доброто уиски на пазара, защото не можа да реши дали капитан Хансън или господин Хариуел бе представил на Берти Аркрайт по-ярка картина от живота на Соломоновите острови.