Когато ме погледна и вдигна чашата си с шампанско, си спомних думите на Майк Алън: „страхотна жена“. Такава беше. Бях замаян и това се дължеше само отчасти на виното. Улових ръката й, притеглих я към себе си и я целунах по устните. Когато се отдръпнахме, видях Джони Г. да се усмихва с онази усмивка, оголваща зъбите. До него стоеше тъмноруса блондинка, чупливата й коса бе вдигната, а имплантантите надуваха гърдите й като две сфери.
Лицето на Джони бе зачервено почти колкото изкривената му копринена вратовръзка и надипления пояс. Издаде гърлен звук и ме прегърна, отърквайки лицето ми с четината си. Представи съпругата си — Тина. Джесика се ръкува с нея, но гледаше към Джони с онази характерна и за двама им усмивка.
— Хубав е животът, нали? — рече Джони, намигна ми, удари ме леко с юмрук по рамото и ливна част от червеното вино от чашата си. — Какво ще кажеш за всичко това? Опита ли от онези опашки от омари?
Прегърна голото рамо на жена си и го привлече към себе си.
— Знаеш ли, много обичам хубавите опашки.
Тина го плесна по ръката и отърка муцунка в ухото му.
— Обичаш ли омари? — попита той Джесика.
— Разбира се — отвърна тя и вдигна чашата си като за тост, преди да отпие. Прозя се.
— Тогава вие двамата трябва да дойдете с нас — рече той и кимна с едрата си глава към вратата, близна показалеца си и докосна врата си.
— Тук сме с някои от хората на „Кинг Корп“ и инвестиционни банкери — отвърнах и откъснах парче месо от котлета си. — Но благодаря все пак.
— Е, дошли сте с тях, но ще си тръгнете с нас — каза той и сви рамене. — Имам едно място, което много ще ви хареса. Не е толкова шумно като това. Малко място в Ийстсайд. Истинският Ню Йорк. Сума телевизионни звезди ходят там. Топят опашките в капикола8 с малко зехтин и ги поливат с грапа.
Джони целуна връхчетата на пръстите си.
— Хайде — каза той. — Ще бъдете мои гости. И Антъни Конджеми ще е там.
— Кой? — попитах.
— Онзи от „Млади и неспокойни“ — отвърна Джесика.
— Аха — каза Джони. — Същият.
— Тук сме с други хора — повторих и хвърлих кокала върху чинията, след което взех нова чаша шампанско от подноса на преминаващия покрай нас сервитьор. Намигнах му. — Но благодаря все пак.
Лицето на Джони потъмня. Огледа се.
— Наистина ли? Е, няма да усетят липсата ви, нали? Хайде.
Отмести поглед от лицето ми, обърна се и прегърнал жена си през рамо, се заклатушка към изхода.
Джесика се усмихна като малко момиченце, повдигна вежди и стисна ръката ми.
— О, хайде да вървим. Истинският Ню Йорк. На сто милиарда мили от кравешкия тор.
Поклатих глава, но като ме дръпна за ръкава, я последвах.
Отвън Джони го чакаше лимузина — дълъг мерцедес с двама мъже на предните седалки — и двамата като гардероби. Седнахме на седалките срещу барчето. Джони седна отзад и протегна крака, бомбетата на обувките му — в различни посоки, под надигнатите крачоли на панталоните му над чорапите се мярнаха космати крака. Жена му загърна плътно шията си с червена лисица и се сгуши в него.
— Пийнете нещо — каза Джони и посочи барчето.
— Какво се пие в тези коли? — попита Джесика.
— „Грей гус“ — отвърна той. — Има изстудени чаши в хладилника. И аз ще пийна с теб.
Тина издаде долната си устна напред, погледна Джесика с унилите си очи, докато двамата вдигаха тост.
Пътуването бе кратко. Ресторантът бе с малка, остъклена фасада на Трета улица и беше доста късно, тъй че трафикът бе рехав и лимузината съумя да спре току пред заведението. Преди да успеем да излезем, още двамина хипопотами в смокинги изскочиха от ресторанта и отвориха вратите за Джони.
Беше дълго и тясно помещение, препълнено с хора. Димът се виеше към тавана и мъглата бе доста гъста. Виждаха се огънчетата на пури, осветяващи яки челюсти, златни копчета за ръкавели, часовници и пръстени с диаманти. Гърлен смях, досущ като репликите на онези, които приветстваха Джони, надигайки се от местата си, целуваха го по бузите и го прегръщаха силно.
— Издават същите звуци, сякаш са седнали върху тоалетната — прошепнах в ухото й.
Джесика смръщи носле.
— Вий с Джони ли сте? — попита възрастна жена с високо вдигната къдрава коса и очила с дебели лещи. Кимнахме утвърдително и тя пое палтата ни с тънката си като птичо краче ръка и ги притисна към себе си като наръч дърва. След което каза: — Насам.
В дъното имаше голяма кръгла маса с табелка „Запазена“ по средата на бялата покривка. Жената взе табелката, вълненото палто на Джони, лисицата на жена му и изчезна през малка врата в дъното. Поръчахме питиета на млад сервитьор, който въртеше средното копче на ризата си. Трима души зад бара изпълниха поръчката ни.