Ерих фон Деникен
Страшният съд е започнал отдавна
КАМЪКЪТ НА СВЕТИ БЕРЛИЦ
В абатството на свети Берлиц децата ставаха послушници още на петнайсетгодишна възраст. Тази година щяха да бъдат посветени точно осмина юноши и десет девойки. Игуменът със загриженост говореше за „слабия откъм раждания набор“. Повечето момчета и момичета бяха отрасли в манастира, родителите им работеха около свети Берлиц. Сред тях имаше не само манастирски братя и сестри, а и търсачи на диви горски плодове, ловци, занаятчии от всякакъв вид, а и акушери и санитари. Свързваше ги прекрасният дълг да зачеват колкото може повече деца и да ги отглеждат здрави и силни. От Голямото унищожение надлъж и нашир имаше само няколко групи хора, а игуменът дори предполагаше, че предците им може да са били единствените оцелели след Голямото унищожение.
Никой, дори високоуважаваният игумен и неговият Съвет на познанието не знаеха какво се бе случило някога. Неколцина предполагаха, че някогашните хора са притежавали страшни оръжия и взаимно са се изтребили. Но това мнение не намираше голяма подкрепа сред Съвета на познанието. Не можеха да си представят толкова страшни оръжия. Освен това официалното мнение гласеше, че някога хората са били щастливи и са живели в един свят на изобилието. За какво им е трябвало да воюват? Това беше нелогично и нямаше смисъл. Затова в Съвета на познанието бяха обсъждали възможността човечеството да е било изтребено от загадъчна зараза. Но и тази теория бе отхвърлена. Тя противоречеше на преданията на първото поколение след Голямото унищожение.
Тримата праотци и четирите прамайки след Голямото унищожение бяха разказвали на децата си, че катастрофата сполетяла човечеството през една мирна вечер. Тези предания бяха неприкосновени. Бяха записани в свещената Книга на патриарсите от синовете на праотците. Всяко дете в абатството на свети Берлиц знаеше Песента за гибелта, игуменът я пееше всяка година в тъжната нощ на спомена. Тя беше единственият писмен документ, останал от един от праотците:
„Аз, Ерих Ская, роден на 12 юли 1984 г. в Базел на река Рейн, бях на високопланинска обиколка около Берн заедно с жена си и приятелите си Улрих Допатка1 и Йоханес Фибаг2 и техните съпруги и дъщерята Силвия.
Тъй като вече беше минало шест часа вечерта, съкратихме спускането си от планината на име Юнгфрау и поехме по тунелите на железницата към върха. Поради строителни работи на върха на планината вече не пътуваха влакове надолу към долината.
Внезапно земята се разклати и части от гранитния таван паднаха върху релсите. Изплашихме се много и Йоханес, геологът, изтегли всички ни в една скална ниша. Вече решихме, че страшното е минало, когато започна страшен грохот. Земята под нас сякаш заплува, чувахме ужасни гръмотевици, каквито не бяхме чували при никоя буря. Трийсет метра под нас се срути долната стена на тунела. После отново стана тихо.
Йоханес каза, че или изригва вулкан, което обаче било много слабо вероятно за този регион, или има земетресение. Трябваше да се покатерим нагоре, за да стигнем горния изход от тунела.
Няколко метра преди изхода започна шумът. Нямам думи да опиша бушуването на природата. Първо вятърът хвърляше сняг и парчета лед по края на тунела, после последваха дървета, скали и покривите на цели хотели, намиращи се в долината. Настана тътен и трясък, каквито никой от нас не бе чувал. Вятърът виеше и трещеше, ревеше и пищеше, всичко се разлетя из въздуха, повдигано на хиляда метра височина и запращано отново надолу. Земята се тресеше, стихиите беснееха. Гранитни скали се блъскаха една в друга като кашони от хартия. Ужасната буря ни пощади само защото се намирахме в тунел, чиято долна страна бе затрупана. Благословен да е Бог, всемогъщият!
Ужасът на ветровете продължи трийсет и седем часа. Вече нямахме никакви сили и лежахме апатично притиснати един до друг, вкопчили ръце в нашата ниша. Искаше ни се скалата да се срути над нас. Никой човек не може да разбере какво изстрадахме.
Тогава дойде водата. Сред грохота и трясъка чухме шума и тътена й. Сякаш някой бе преобърнал безкрайният океан. Огромни водни фонтани се блъскаха и плискаха, свистяха и трещяха по скалните стени. Като при вълненията по морския бряг постоянно се надигаха нови планини от вълни, прескачаха се една друга, бушуваха надолу към долината, събираха се в огромни водовъртежи и отнасяха всичко живо в дълбините. Сякаш се сляха всички води и земята. Вече не искахме да сме живи и крещяхме с все сила от завладелия ни ужас.
Осем часа гърмя водата, после ветровете затихнаха, виенето намаля и стана тихо. Убити от мъка, неспособни да говорим от болки, се взирахме в очите си. Накрая Йоханес изпълзя на четири крака от малкия отвор, който още бе останал на горния изход от тунела. Чух го да проплаква и с мъка го последвах. Сякаш всичко вътре в мен се скъса, после заплаках горчиво. Нашият свят вече го нямаше.
2
Йоханес Фибаг освен приятел на Деникен е и известен писател. По специалност е геолог. Заедно с брат си Петер Фибаг е написал множество книги. Впоредицата «Тайни и загадки» са излизали някои негови самостоятелни работи «Другите», 1999 г., «Контакти», 1998 г, «Те са тук». Наскоро Йоханес Фибаг почина. — Бел. ред.