Преразказаните досега предания се водят всички под „Легенди и митове“, а те от своя страна не са напълно за вярване. Само „налудничави басни“, както още преди двеста години иронизирал теологът д-р Айзенменгер9. Така е по-лесно. Като неистински исторически разказ легендата е в противоречие с историята. При това митовете и легендите изобщо не съблюдават хронологичното протичане на нещата и ни най-малко не се вълнуват от исторически факти. Легендата е „народна спекулация и народна фантазия“10 и все пак остава ценно свързващо звено между историческите изследвания и науката. Защото легендата допълва историята, запълва дупките и осветлява мрака. Легендата не възниква от нищото и дори съдържанието й да не съвпада с историческите източници, то тя все пак си остава „религиозната историческа философия на даден народ“. Още гръцкият географ Страбон (около 63 г. пр. Хр. до 26 г. сл. Хр.), автор на 17-томната „Географика“, отбелязва сухо11:
„Не е по омировски да разказваш без зрънце истина.“
Нищо повече от легенди?
Легендата уголемява голямото, омагьосва загадъчното и украсява героите с много фантазия. И все пак тя не е измислена лъжлива историйка. Винаги е свързана с исторически личности и истински случки. Често тя иска да запази като истина онова, което историците разрушават. Всеки швейцарец-например знае легендата за Вилхелм Тел и изстрела му по ябълката. Историците отнеха вълшебството й. Какво ги интересува тях народната душа? Историята с изстрела по ябълката трябва да се е разиграла. И край!
При това легендите са междуконтинентални, и то не от днес. Такива са били и преди хилядолетия. (На друго място посочих изумителните връзки между Библията и преданията на централноамериканските индианци12.) Несъмнено и при юдейските легенди (което е лесно за доказване) има сродства с персийски, арабски, гръцки, индийски и дори американски предания. Макар и с други имена и герои, с непознати богове и тайнствени природни явления — ядрото на историята се запазва. Или някой ще ми възрази, ако кажа, че легендата за потопа е световно предание?
В легендите всяка датировка е объркана. Няма значение кога се е разиграло нещо, важното е, че е станало. Но това важи с пълна мяра за много от свещените книги. Като пример ще назова библейската версия на потопа с Ной и неговия ковчег. В нея вярвали, докато на хълма в Куюнджик (някогашната Ниневия) била направена вълнуваща находка. Там археолозите извадили на дневна светлина дванайсет глинени плочки, които някога принадлежали към библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал. Те разказват историята за Гилгамеш, царя на Урук, който бил смесица от бог и човек и накрая потеглил да търси своя земен баща с името „Утнапиштим“.
За наше изумление получаваме от Утнапиштим точно описание на потопа; той разказва, че боговете го предупредили за идващия потоп и му поръчали да построи лодка, в които да спаси жени и деца, роднините си и знаятчии от всякакъв вид. Описанието на бурята, на мрака, покачващите се води и отчаянието на хората, които не успял да вземе, имат и днес затрогваща разказваческа сила. И тук можем да прочетем — сходно на разказа на Ной в библията — историята за гарвана и гълъба, които били пуснати, и как накрая, когато водите спаднали, лодката се приземила на една планина.
Паралелите между разказа за потопа в епоса за Гилгамеш и онзи в Библията са безспорни, в тях не се съмнява и никой изследовател. Смайващото в паралелността е, че става дума за други поличби и други богове. Ако разказът за потопа в Библията е от втора ръка, то разказът в първо лице в епоса за Гилгамеш сочи един оцелял, т.е. разказ на очевидец.
Кой от кого е заел историята? През шейсетте години на XX век се появиха още по-стари версии на същата история, така че къде е възникнала? Кой може да я датира? При това в тази хронологична бъркотия е възможно и невъзможното, а именно, че библейският вариант все пак е по-стар от другите. Моля? Не казах ли току-що точно обратното? И макар че богословите и други сродни учени не обичат да го чуват: Датирането на библейските патриарси до Ной (а и след това) е същинска катастрофа, възникнала от набожното желание за придържане към родовата последователност в Библията. Във всеки случай библейските датировки не са исторически доказуеми. Не могат да се съгласуват и в най-широки рамки. Така съществува теоретичната възможност библейският вариант на историята за потопа в ядрото си да е по-стар от акадския или шумерския, макар че е бил записан по-късно.