Върховете на всички планини бяха отнесени, като изпилени с огромна пила. Никъде нямаше вече сняг или лед. Изчезнала бе и цялата зеленина, влажните скали проблясваха в бледата, кафеникава светлина. Слънцето не се виждаше, а долу в долината, където по-рано се намираше куротното селище Гринделвалд, сега бе езеро.
Това се случи през 2012 година по християнското летоброене. Не знаем дали сме единствените оцелели от Голямото унищожение. А не знаем и какво се бе случило. Нека всемогъщият Бог ни помага!“
Осемте юноши и десетте момичета слушаха почтително Песента за гибелта. Игуменът Улрих III я изпя с дълбокия си и силен глас. След кратка пауза той се обърна към послушниците:
„Сега влезте в Залата на спомените и разгледайте с почит реликвите на праотците. Избрани сте заедно с вашите братя и сестри да почитате и разбирате тези реликви.“
Младите послушници влязоха нетърпеливо в продълговата дървена постройка, която досега познаваха само отвън. Манастирските сестри бяха запалили восъчни свещи, реликвите проблясваха в трепкащата светлина. Тук бяха обувките на светите Ерих Ская, Улрих Допатка и Йоханес Фибаг. Бяха направени от странен материал, който бе мек на пипане като кожа, но не бе кожа. Дори членовете на Съвета на познанието не знаеха какво е. Търпеливо един монах обясни, че може би някога е имало животни с такава козина. При Голямото унищожение загинали и животните.
Кристиан, със своите седемнайсет години, най-старият от послушниците, вдигна бавно ръка: „Уважаеми братко — попита скромно той какво значат писмените знаци по обувките на свети Йоханес?“
Отговорът дойде с добродушна усмивка: „Всичко, което успяхме да разчетем, са буквите в началото REE и накрая едно К. Още не сме успели да разберем значението им.“
Кристиан отново вдигна ръка: „Уважаеми братко, имало ли е някога животни, по чиято козина са растели писмени знаци?“
„Ти си умно момче — отговори малко несдържано братът — при всемогъщия Бог всичко е възможно.“
В ниша на полутъмното помещение бяха торбите на оцелелите праотци. Търпеливо монахът обясни, че в свещената Книга на патриарсите торбите били обозначени като „раници“, което нямало разумна връзка с торба или чувал.
Отново послушниците бяха изправени пред загадка, защото „раниците“ бяха от многоцветни парчета плат, който не можеше да е такъв. Като обувките на свети Йоханес и торбите бяха меки и гъвкави на пипане и все пак през изминалите двеста трийсет и шест години от Новото време не бяха изгнили. С радост послушниците благославяха всемогъщия Бог — нали живееха в свят пълен с чудеса, които трябваше да разгадаят.
Към тях спадаше и лъскавото въже, намерено в раницата на свети Улрих Допатка. Никой не познаваше загадъчния, еластичен и здрав материал, от който бе направено въжето. Но в свещената Книга на патриарсите пишеше, че материалът се казвал „пластмаса“, явно словосъчетание от миналото, което не разбираха дори високоучените братя от Съвета на познанието.
Странни чувства обхванаха послушниците, когато монахът им показа парче от онази „опаковъчна хартия“. Беше също така матово и кафяво като нещото, върху което свети Ерих Ская бе надраскал Песента за гибелта. Колко ли са страдали почитаните, свети праотци! Какви чудни знания и материали са имали на разположение в миналото!
Първото разглеждане на реликвите продължи един час. Послушниците видяха непознати сечива, тайнствени щифтове и предмети, които в свещената Книга на патриарсите бяха наречени „часовници“. Сред тях и отчасти прозрачен „часовник“ само с една стрелка, която винаги сочеше към залеза на слънцето. Монахът им го демонстрира — накъдето и да се завъртеше с „часовника“ в ръка, стрелката винаги много бързо се обръщаше в посока на залез слънце.
Празникът на посвещението стигна своя връх. Послушниците не можеха да дочакат момента, когато щяха за първи път да хвърлят поглед на Камъка на свети Берлиц. Съпътствани от усилващото се пеене на манастирските братя и сестри, пристъпиха в Святая светих. Във всички ниши и издатини по стените горяха лампи, въздухът бе обогатен с тежкия мирис на борово масло. Отпред на тавана на стаята се виждаше кръгла дупка. Светъл слънчев лъч осветяваше олтара. И там, на малка масичка, бе Камъкът на свети Берлиц — най-голямото съкровище, притежавано от абатството.