Игумен Улрих III каза благодарствена молитва. Присъстващите слушаха трогнати с наведени глави. С думите „Свети Берлиц, благодарим ти за този дар от небето!“ завърши тържествената част от празника на посвещението. Сега послушниците заобиколиха игумена. Той внимателно вдигна Камъка на свети Берлиц от мястото му и го показа с прещастлива усмивка на младежите.
Камъкът бе голям колкото длан. Черен и с много малки копчета по него, по които, ако много доближиш лице, се виждаха отделни букви. Горната част на камъка имаше отвор и под него матово блестящ сив фон. Точно до него ясно се четеше „БЕРЛИЦ“ и отдолу с по-малки букви „Преводач 2“.
С върха на пръста си игуменът Улрих III набра думата „любов“ по копчетата. Веднага на сивия фон се появиха буквите „л-ю-б-о-в“. Беше нереално, послушниците почти не смееха да си поемат дъх. После игуменът натисна друго копче и точно под буквите „л-ю-б-о-в“ се появиха, като изписани с призрачна ръка, буквите „l-o-v-e“.
„Алилуя!“, извика игуменът Улрих III и отправи поглед към светлината на тавана.
„Алилуя“, ликуваха в хор послушниците, братята и сестрите. „Силата на Камъка е запазена! Благословен да е свети Берлиц и вечната му сила!“
Игуменът отново натисна копчетата. Този път се появи думата „свещен“ и малко след това буквите „h-o-l-у“.
„Алилуя“, извика игуменът към тавана и множеството му отвърна като ехо с „Алилуя“. Все по-бързо Улрих III набираше нови думи в Камъка на свети Берлиц и всеки път под тях се появяваха нови чужди букви. Беше чудо, непонятно за човешкия разум. Послушниците се споглеждаха с удивление. Осъзнаваха, че са свидетели на същинско чудо. Бе величав миг.
Накрая Улрих III постави Камъка на свети Берлиц внимателно на мястото му. Замислен и сериозен се обърна към послушниците:
„Камъкът на светия Берлиц е камък за превеждане. С негова помощ езикът на светите праотци може да се превръща в други езици. Камъкът е свещен, защото съдържа вечната сила на слънцето. Три часа слънчева светлина на ден са достатъчни, за да говори Камъкът в продължение на дванайсет часа. Никога той не е разочаровал Съвета на познанието. Той ни помогна да разберем свещените книги на патриарсите и ще ни помогне да разчетем и други писания от миналото, които все още се появяват тук-там.“
Този път колебливо се обади Валентин, вторият по възраст сред послушниците: „Преподобни отче Улрих, откъде идва Камъкът на свети Берлиц?“
Игуменът отговори доброжелателно: „Ти си будно момче. Знай, че Камъкът на свети Берлиц е бил открит от светия праотец Улрих Допатка. В Книгата на патриарсите е записано как свети Допатка го е намерил. Това станало две години, единайсет месеца и девет дни след Голямото унищожение. Светият Улрих Допатка се изкачил по останките на планината, която те наричали Юнгфрау. На неколкостотин метра под върха, който бил разрушен през нощта на унищожението, имало развалини. В Книга на патриарсите, глава 16, стих 38 дори е отбелязано, че руините били от научна станция, която някога била разположена под върха.“
Игуменът пое няколко пъти шумно въздух, преди да продължи: „Знай, момчето ми, че свети Улрих Допатка се е качил по планината, наричана Юнгфрау, с надеждата да намери в развалините нещо полезно. Но може и духът на свети Берлиц да го е насочил нататък, за да намери Камъка на свети Берлиц. Пътищата на Бога са многообразни и неведоми!
Утре започвате да четете свещената Книга на париарсите. Ще научите много през следващите години. Бъдете послушни и смирени. Възхвалявайте всемогъщия Бог и светите праотци!“
В Книгата на патриарсите всяка глава започваше с думите: „Баща ми ми разказа…“ Първоначално пратекстът на книгата бил написан от синовете на праотците — патриарсите — и се състоеше от общо шестстотин и дванайсет страници. От оригиналните текстове бе запазена само още една трета. Написаното бе почти нечетливо, толкова пожълтяло и размазано бе всичко. Слава богу, манастирските братя и сестри бяха започнали рано да правят преписи. Изключение правеха първите осем страници, защото бяха написани от праотец Ерих Ская върху онази опаковъчна хартия, която праотците явно са носели в раниците си. Листовете бяха изписани от двете страни с тънка черна боя и никой не разбираше състава й. Носеха данните от християнското летоброене.
После много години не било записвано нищо, докато се появили първите записки върху кожа. Авторите им били патриарсите, синовете и внуците на праотците. Те бяха въвели ново летоброене и брояха годините от момента на Голямото унищожение. Червените букви светеха чисто по тъмножълтите кожи, при което често се случваше няколко кожи да са свързани с въжета от растения. Едва през 116 г. след Голямото унищожение потомците на патриарсите започнали да използват варовиковата хартия. За целта използвали подложка от изплетени на кръст растителни влакна, върху които залепвали тънко варово покритие. За да стане еластично, смесвали варовото покритие с плодови масла.