Константин Тилев
Страст към пейзажите
Париж, 2109 година. Късен следобед. Лека мъгла. Скучаещи туристи и кучета. Достатъчно свободно време, за да се случи нещо, а ако това не стане, просто времето ще е отлетяло.
От тези думи, описващи нещата около мен, ще разберете що за човек съм. Аз съм най-обикновен пенсионер и обичам да побеседвам в следобедните часове с някой от посетителите на кварталното бистро. Разбира се, че имам предпочитани личности и една от тях е много интересна. Това е инспектор Круго, който винаги можеше да предложи занимателен разказ, вдъхновен от случаите, които той като служител на полицията разследваше.
Днес здравата побъбрихме с него, но, както всички удоволствия на този свят, и това свърши. Моят познат се извини и си тръгна, а аз постоях още малко и също потеглих към къщи.
Държа апартаментче близо до бистрото. Хапнах набързо, включих стереотапета и се проснах на дивана. Тези стереотапети са добра работа. Понякога човек трябва да вярва на рекламата. Чрез тях можеше да се проникне в света, който предпазливо и отдалеч заобикаляше големия град.
Моят стереотапет представлява полски път. Вървите между неожънати ниви, които се полюшват леко от вятъра, а в далечината се виждат къщите на градче и камбанария на църква. Слънцето грее, а някъде към хоризонта се мяркат облаци, които предвещават буря. Колко пъти съм си мислил къде ли може да се намира това райско кътче. Веднъж дори запитах фирмата производител, но ми отговориха, че е търговска тайна. Когато ми е трудно или самотно, нещо ме стяга в гърдите и си казвам: „Ех, как не мога да скокна по пътя и да тръгна към това райско кътче! Ще си взема някоя евтина квартира и ще обикалям до насита наоколо. Там може би има и река, в която ще ловя риба…“
С Круго се видяхме отново след десетина дни. Изглеждаше уморен. Той явно се зарадва на срещата ни, което се изрази в предложението му да почерпи. Пийнахме по едно и без да се бави, инспекторът подхвана:
— Както ти споменах, когато се видяхме предишния път, сега се занимавам с една много заплетена история. Мисля, че си спомняш, беше свързано с изчезването на един учител. Ще ти припомня, че още тогава бях много озадачен. Да, приятелю Етиен — тук инспекторът се замисли и след стабилна глътка продължи. — Да, приятелю, моите грижи никога не свършват. В нашия град винаги е имало и ще има хора, които правят със себе си най-различни, понякога странни неща. А някои, както в този случай, просто изчезват…
И така на пръв поглед най-обикновена история. Възрастен единак, учител в пенсия без роднини, го няма никакъв. Е, какво от това? В Париж всеки ден изчезват много хора. Едни бягат от жените си и запрашват нанякъде, други ги стяга шапката — всеки си има причина, но този учител според правилата на полицейската логика не би трябвало да изчезва.
— Човекът е обитавал двустаен апартамент точно срещу портиерната на жилищния блок — продължи инспектор Круго, — а портиерката твърди, че преди няколко дни той се е прибрал у дома си и оттогава не се е появявал. Да е скочил през прозорците? Невъзможно! Всички бяха здраво залостени, щорите спуснати — обикновена предпазна мярка на самотен човек, който не обича в стаята му да надничат минувачите. Прегледахме вещите му. Оказа се, че изчезналият е излязъл в пенсия преждевременно — не се спогаждал много с ръководството на колежа, където работил. Освен това получил малко наследство, което му гарантирало спокоен живот…
— Круго — прекъснах го аз, — защо толкова много се занимавате с това изчезване? Да не би някой да натиска „отгоре“?
— Имаш право — моят познат се усмихна криво, — излезе, че учителят има някакъв далечен родственик депутат, който много се набърка. Май иска да натрупа предизборен капитал с тази история. Случаят му идва навреме. Нищо, че е лично засегнат — жените обичат такива работи.
— Кажи докъде сте стигнали? — върнах го на темата, защото щом Круго започваше да говори за политика, много трудно се спираше.
— Докъде? Нали ти казах. Доникъде! Днес отново бях в неговата квартира. Там има стереотапет, от панорамните, последен модел. Включих го и се загледах. Гора като гора, борова. Слънцето грее и хвърля лъчи между дърветата. Гроб има там, някой е погребан на това място… В това време на вратата се позвъни. Казах си, може пък нещо да излезе. Звънеше едно момче. „Търся чичо Бернар“ — ми казва то. „Какъв ти е на тебе чичо Бернар?“ — го питам. А то: „О, никакъв, той преподаваше в колежа, където майка ми е прислужничка. Тя е намерила едни записки, забутани в бюрото му, и понеже той напусна, прати ме да му ги донеса.“
От умрял писмо, казах си, и взех книжата, без много обяснения, а пък хлапето получи десет франка за сладолед. Отворих записките и какво мислиш — дневник! Най-обикновен дневник. Записвал си човекът какви преживявания е имал пред стереотапета си, защото той бил направен по негова поръчка и възпроизвежда мястото, където е погребана несбъднатата му любов, заради която е останал стар ерген. Писал човекът и скърбял, че не може да посети гроба на любимата си, тъй като мястото там сега било военен обект и влизането на цивилни лица било забранено. Страшно много е искал този човек да отиде на гроба й и да поднесе цветя там. Пише също, че като гледа стереотапета, има усещането, че още малко и ще прекрачи през него, за да попадне при нея. Луд човек, нали ти казвам, а аз трябва да го търся. Кой знае къде се е затрил глупакът…