Докато седеше загледан във великолепния пейзаж, небостъргачите на столицата Джибаз, стърчащи във въздуха над пристанището, спокойствието на Харун започна да изчезва. Момичето бе приятно развлечение, но всичките му проблеми оставаха. Възможно бе целият му свят да рухне. Парите щяха да се стопят, работните места и просперитетът — да изчезнат. Никой не роптаеше срещу неговата диктатура, когато времената бяха добри и богатството бе навсякъде. А ако това се променеше? Преди залез-слънце щеше да бъде мъртъв. Всичките обучени войници в двореца му нямаше да успеят да удържат разгневената тълпа. Беше се случвало много пъти. Шахът на Иран бе имал късмета да спаси поне живота си.
Щяха да пострадат и други. Братята му. Регионът щеше да опустее. И шокът да достигне далеч, отвъд Средния изток, до Русия. Цялата световна икономика щеше да бъде разтърсена. Нямаше намерение да прекара последните си дни в страх в някоя студена градска къща в Лондон. Не, ако парите им бъдат отнети, Харун бин Фейсал предричаше война. Голяма война. От залива до стените. Потръпна от оправдан гняв. Това бе правилният ход, наистина, да ликвидира англичанина и другите, свързани с него. Елмет сам си го бе причинил. Беше се осмелил да вдигне поглед към небето и да се опита да проникне в съзнанието на Бог. Беше поискал богатство и влияние. Вместо това бе получил евтина, анонимна смърт във водата и онези, пред които се бе разбъбрил, го бяха последвали.
Това бе милост. Няколко пожертвани живота, в сравнение с катастрофа, за Харун, за Надрах, може би и за света.
Отново бяха в безопасност. До намесата на американския банкер, тръгнал да спасява скромната млада учителка. И неговият свят отново бе на ръба.
Щракна с пръсти и прислужник със златистолилавата ливрея на султанския двор забърза към него. Харун изръмжа заповед. След секунди пред него бе поставена висока запотена чаша джулеп. Беше любимият му коктейл с мента, най-хубавото нещо, дошло от Америка. Отпи голяма глътка. Преди да потърси успокоение с малката русокоса канадка, бе приел обаждане, което доста го бе разтревожило. От Катар. После и второ — от Джеда. Всичко идваше от сигурни източници. Президенти и регенти говореха директно, без посредничеството на министри. Е, можеха да си го позволят. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. По-рано през деня бе разговарял с един нигериец и с президента на Мексико. Информацията вече изтичаше. Това означаваше катастрофа. С нигериеца се бе държал безцеремонно, отричайки, че знае нещо със смях.
Не биваше да се разчува. Трябваше да се справят с банкера и женската, на всяка цена.
— Малик — един от везирите застана до масата му. Поклони се дълбоко и сложи ръка на гърдите си. — Гостът ви чака в офиса.
— Доведи го — нареди Харун. — А после отпрати всички. Никой да не влиза в офиса. Разбра ли?
— Да, Сиди.
Везирът отново се поклони и се оттегли. Харун нетърпеливо погледна към стъклените врати, през които се излизаше на терасата. Да, това бе той, руснакът. Тъмните очи на Харун срещнаха погледа му.
— Ваше Величество — каза руснакът без поклон.
— Седни — Харун се намръщи. — Ясно ти е, че нещата не вървят на добре.
— Да. Агентът получи мъмрене, но отлично е опознала мишените. Разширих обсега на преследване.
— Колко хашашин? — попита той, с оригиналното произношение на думата за наемен убиец.
— Ангажирах трима от най-добрите в света, освен Лола. Знаете списъка на жертвите й. Мъжът, когото не успя да отстрани, се оказа бивш таен агент — той протегна ръка назад и подаде тънка папка над масата. — Работи чисто, но ето до какво се добрахме. Сега е милиардер. Притежава средно голяма американска банка. Банкиране на дребно и инвестиции.
Харун изруга.
— Къде е той?
Димитри мразеше да се налага да дава обяснения. Мислено прокле Лола.
— Не сме сигурни. Очакваме да се завърне в Ню Йорк. Ще ви бъдат нужни повече от трима. Трябва да паднат трупове, много трупове — Харун напрегна ума си. — Мога да мобилизирам СИСЕН, Мексиканската тайна полиция, и Мухабарата10. Надеждни са. Няма да разберат защо разследват, но ще свършат работата си.