Някой се опитваше да я унищожи, беше я изтръгнал от нейния свят. Уил отлично знаеше, че се бе появил неочаквано с обещания да промени всичко, да я откъсне от всичко познато, но Мелиса бе силна. Когато Мелиса поиска да потренира, бе впечатлен. Беше в ужасна форма, но веднага бе направила първата крачка към промяна.
Вече не беше миловидното безгрижно момиче. Но… той долавяше, дори днес, следи от предишната й привлекателност. Когато проявяваше дързост, когато се бореше с него. Един-два пъти отново изпита желание. Когато я хвана да го гледа.
Може би си правеше погрешни изводи. Не бе страдала заради него през всичките тези години. Беше го зарязала и след време се бе сгодила. Дали го желаеше сега? Уил знаеше, че е привлекателен мъж, имаше потвърждението на безброй момичета, които бяха флиртували с него. Случваше се често и с напълно непознати и той знаеше, че не е само функция на парите му. Мелиса го познаваше по-добре от онези момичета. От всички жени, на които бе доставил наслада, никоя не бе отвръщала така пламенно, така всеотдайно. Дори днес. Дори Оливия.
Може би в нея се бе пробудило нещо, отговор на неговите чувства. Уил реши да не обръща внимание. Тя се нуждаеше от сигурност и свобода. От натрупан опит знаеше, че ситуациите на живот и смърт събуждат желание у преследвачите и преследваните. Мимолетните проблясъци на страст щяха да угаснат, когато кацне в Ню Йорк и се види с годеницата си. А ако Мелиса го желаеше… е, не бе дошла да го потърси, когато се бе появил във Вирджиния, дори в Ню Йорк. Дори когато стана известен, повечето вестници пишеха за него, и не можеше да не е прочела нещо за банката му. Не се бе свързала с него.
Тогава колко реално можеше да бъде това?
Дори миговете на приятелска утеха можеха да доведат до проява на слабост. Трябваше да внимава. Беше въпрос на самодисциплина, просто да се владее, докато се прибере у дома.
Уил изправи гръб и леко се отдалечи от нея. Мелиса моментално реагира. Гордо се отдръпна, вече не търсейки утеха от него. Нямаше нужда да се прави на коравосърдечен. Между тях не можеше да има нищо.
— Искаш да знаеш дали ще ни чакат в терминала? Доста вероятно. Някои от най-добрите щабове имат хакери, които лесно могат да се доберат до резервациите.
Мелиса пребледня.
— Но как можем да го избегнем? За да стигнеш до Щатите, ти е нужен паспорт, резервация, нали?
— Паспортът ще ти трябва, да. Няма да летим с редовен пътнически полет. Имената ни няма да се появят в списъците в никой от секторите за заминаващи.
Мелиса остана мълчалива за секунда.
— Ще ми кажеш ли какво става, Уил?
— Все още имам връзки — наближаваха пътя за летището. Уил извади банкноти от джоба си, подаде ги на шофьора и каза няколко думи на холандски: — Einde hier, tevreden.11
Шофьорът изсумтя.
— Hier? Bent u zeker? De luchthaven is die manier.12
Уил кимна и се усмихна. Шофьорът отби и той даде знак на Мелиса да скочи от колата. Човекът отвори багажника и извади жалкия й куфар. Това бе почти всичко, което притежаваше сега.
Тя го погледна, но изчака, докато таксито бързо се отдалечи. Стояха на тревна ивица край пътя, с телена ограда вляво от тях. Уил видя голяма елипсовидна тревна площ и няколко самолета вече на пистата. Целта му беше отвъд това поле.
— Следвай ме. Върви бързо, колкото можеш, без да тичаш. Не искаме да привлечем внимание.
Мелиса кимна, но очите й гневно светнаха. Уил не можа да сдържи усмивката си. Беше доста предизвикателна за бегълка без пукната пара.
— Докъде ще вървим?
— Просто ме следвай.
— Хей, ако стрелят по нас и само аз оцелея, трябва да имам представа накъде да бягам.
Уил се засмя със силен глас.
— Напълно си права. Добре. Отиваме до онзи малък самолет в далечния ъгъл.
Тя примигна; мъже с униформи натоварваха багаж върху рампа, големи сандъци и палети.
— Товарен полет?
— Да. Военен товарен самолет. На американските военновъздушни сили.
Мелиса си пое дъх дълбоко. Очевидно бе впечатлена. Опитваше се да го скрие и избягваше да гледа към него.