— Oui, nous y serous, a tout a l’heure13 — каза той и затвори. — Няма да се бавя.
Влезе да вземе душ.
Мелиса внимателно събра багажа. Щяха да пътуват до Париж. Нямаше да разговарят. Той съжаляваше за онази целувка, за онази невероятна, зашеметяваща целувка. Каквото и да се бе случило, беше отминало. Опита се да поразсъждава, но пороят от емоция бе изцедил силите й. Почака, прокарвайки пръсти през косите си, разрошвайки ги да изсъхнат по-бързо. Регионалният вестник бе публикувал материали за кмет, арестуван за корупция, и затварянето на местна болница. Прочете ги, за да поупражнява френския си, но връзката между думите й убягваше. Не можеше да се съсредоточи. Беше като в ступор. Вратата на банята рязко се отвори. Мелиса подскочи ужасена. Уил носеше мръсните си дрехи в ръка, старателно сгънати, и бе облечен с евтина синя риза и полиестерен панталон. Нищо не можеше да прикрие тялото му, тъмните му коси, мускулестите му ръце и гърди. Тъмните косъмчета на брадичката му бяха оформени, не обръснати. След още няколко дни щеше да има истинска брада.
Изглеждаше странно с брада. Все така красив.
Погледна я.
— Кой очакваше да изскочи оттам?
— Стресна ме — плахо промълви Мелиса. Взе вестника.
— Да тръгваме.
Той се приближи, сложи ръце на раменете й.
— Ще отидем до Париж с автобус. Там ще купя кола. Ще се отбием в О’Мейра на Сена, продават къмпинг оборудване. После тръгваме на юг, към Швейцария.
— Добре.
— Веднага щом се качим в колата, ще поговорим. Но нека първо се измъкнем оттук.
Уил действаше бързо. Беше уморен, личеше си. Мелиса нямаше представа колко е спал в самолета, но явно имаше сили. Колата бе „Рено Еспас“, старо и очукано, но двигателят бе в добро състояние. Търговецът се попазари с Уил и им го продаде за няколкостотин евро. Заредиха, купиха бутилирана вода и Мелиса седна зад волана, когато Уил влезе в магазина за къмпинг принадлежности. Върна се със солидна екипировка и я стовари в багажника. По пътя обратно към Роаси и двамата мълчаха. Уил взе чантите с покупки от стаята и остави ключа на рецепцията. Нямаше никого. По-добре.
Той се качи в колата, излезе от градчето и зави на юг. Скоро се озоваха на магистралата — огромна, сива, съвършено анонимна. Колите фучаха с адска скорост.
— Какво ще правим, когато стигнем до границата? — плахо попита Мелиса.
— Никога не проверяват паспорти, когато си с кола. Изключително рядко. Ако се случи — Уил сви рамене, — ще измислим нещо.
— Добре.
— Мелиса.
Тонът му я накара да затаи дъх. Господи. Не можеше да го понесе. Не можеше.
— Слушай, не е нужно да казваш нищо, Уил. Разбирам. Бяхме под напрежение, беше грешка, скоро ще забравим за случилото се и ще се върнеш при годеницата си. Да не го споменаваме. Увлякох се.
— Мелиса, ще се обадя на Оливия от следващия град, в който спрем.
— Нужно ли е да й казваш? — попита тя. Унижението бе непоносимо. Беше й останала само утехата, че никой друг, освен Уил, не знае за слабостта, която бе проявила. — Опасно е да й се обаждаш, нали? Могат да те засекат.
— Трябва да поема риска. Има право да узнае, веднага. Развалям годежа. Ще бъде съкрушена — Уил въздъхна. — Чувствам се ужасно виновен. Не е сторила нищо лошо. Но не я обичам и не мога да водя такъв живот. Не мога да се оженя за нея, така че трябва да направя това час по-скоро — поклати глава. — Ако подслушват, ще узнаят, че скъсвам с нея, и може би е по-добре за безопасността й. Връзката с мен е опасна.
Мелиса опря глава на облегалката. Отвори уста, но не изрече нищо.
— Ти ме нарани — заговори той, с поглед, съсредоточен върху пътя, спокойно и уверено. — Съсипа ме. Разби всичко на света, което смятах за добро. Ти беше слънцето, луната и звездите за мен, единственото семейство, което някога съм имал, а ме предаде.
По страните й потекоха сълзи. Дори не я поглеждаше.
— Трябваше.
— Не беше длъжна. Дори не се опита да убедиш майка си. Не провери дали казва истината — пръстите му силно стиснаха волана. — Изостави ме, предаде ме. Не се бори за мен, Мелиса. Нито за миг.
— И ти ме наказа, нали? — попита Мелиса, обзета от гняв. — Сурово. Бях толкова млада! Затова бях слаба. Може би трябваше да се изправя срещу тях. Но ти не ми даде никаква възможност да поправя грешката си. Не отговаряше на обажданията ми, не обръщаше внимание на писмата ми, просто изчезна, по дяволите! Беше толкова непреклонен, Уил! Погрижи се да не мога да те открия. Разпитвах приятелите ти, унижавах се да те търся из града. Но просто беше изчезнал. Никога не се върна, не се обади, не прояви капка милост към мен, Уил, жестоко, упорито копеле! Господи, колко те мразя! Знаеш ли колко години плачех, преди да заспя, сякаш животът ми бе свършил! По-добре да беше ме натикал в затвора, защото докато бе зает да оправяш света и да трупаш милиони, аз се задушавах, потъвах в безнадеждност, години наред! Обичах те, толкова много те обичах! А ти ме погреба жива!