Светлината от рафтовете не толкова разсейваше, колкото подчертаваше тъмнината, но виолетовото й пламъче стигаше колкото наблюдателят да различи едно старинно, очукано писалище точно под централното кубе.
Хъркането идваше изпод него, където съдрано одеяло едва покриваше нещо прилично на купчина чували с пясък, но всъщност беше един мъжки орангутан в зряла възраст.
Това беше Библиотекарят.
Не бяха много хората напоследък, на които им правеше впечатление фактът, че той е маймуна. Промяната бе предизвикана от магическа злополука — една постоянна възможност, когато се пазят накуп толкова много и толкова мощни книги, и се смяташе, че той даже леко се е отървал. В края на краищата той все още беше в приблизително същата форма. Пък и му бяха разрешили да си запази работата, в която беше доста добър, макар че „разрешили“ не е най-точната дума. Начинът, по който той можеше да разтегли горната си устна и да разкрие повече невероятно жълти зъби от която и да било друга уста, която Университетският съвет някога беше виждал, някак подейства този въпрос всъщност никога да не бъде повдигнат.
Но сега се долови и друг шум — чужд тук, звук от проскърцването на отваряща се врата. По пода изтопуркаха стъпки и изчезнаха сред скупчените рафтове. Книгите зашумолиха негодуващо, а някои от по-големите магически енциклопедии издрънчаха с вериги.
Библиотекарят продължи да спи, унасян от шепота на дъжда.
В прегръдката на канавката си, на километър оттам, Капитан Ваймс от Нощната стража отвори уста и запя.
А пък една загърната в черен плащ фигура се втурна през среднощните улици, като прибягваше от врата на врата, докато стигна до мрачен и неприветлив главен вход. Никоя обикновена врата не става толкова мрачна от само себе си, човек можеше да усети това. Изглеждаше, сякаш архитекта са го привикали вътре и са му дали специални наставления. Искаме нещо страховито от тъмен дъб. Я сложи един неприятен водоливник над свода, направи я да се затръшва така, сякаш стъпва великан и дай на всеки да разбере, че това не е от вратите, дето викат „бим-бам“, когато дръпнеш звънеца.
Фигурата изчука някакъв сложен код по тъмната дървения. Отвори се миниатюрна преграда с решетки и едно подозрително око надникна навън.
— „Знаменателният бухал буха в нощта“ — каза посетителят, докато се опитваше да изтръска плаща си от дъждовната вода.
— „Но много сиви господари тъжно ходят при хората, останали без повелител“ — напевно произнесе глас от другата страна на решетката.
— „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома“ — отвърна мократа фигура.
— „За палача всички молители са с еднакво високо положение.“
— „И все пак, розата е вътре в бодила.“
— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“ — каза гласът иззад вратата.
Последва пауза, нарушавана само от шума на дъжда. И тогава посетителят попита:
— Какво?
— „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син“.
Последва нова, по-дълга пауза. И тогава мократа фигура каза:
— Сигурен ли си, че зле построената кула не се тресе мощно от прелитащата пеперуда?
— А, не. Боб-чорба е. Съжалявам.
Дъждът неумолимо съскаше в неловкото мълчание.
— Ами УкУшарения кит? — попита прогизналият посетител, опитвайки се да се примъкне под заслона, който предлагаше входната врата, колкото и малък да беше.
— Какво за него?
— Не би трябвало да знае нищо за мощните дълбини, ако трябва да ти кажа.
— О, УкУшарения кит. Търсите Прояснените братя на абаносовата нощ. Три врати по-надолу.
— А вие кои сте тогава?
— Ние сме Озарените и древни братя на Ий.
— Аз пък си мислех, че се събирате на Сиропената улица — промърмори мокрият след известно време.
— Е, да, ама… Знаете как е. Клубът на дърворезбарите ползва стаята във вторниците. Малко се бяхме поомешали.
— О? Е, благодаря все пак.
— Удоволствието беше мое.
Малката врата се затръшна.
Фигурата в плаща я изгледа един миг, след което зашляпа по улицата. Наистина имаше още един вход. Строителят не си беше направил труда много-много да променя дизайна.
Той почука. Малката преграда с решетки се изстреля назад.
— Да?
— Слушай, „Знаменателният бухал буха в нощта“ нали така?
— „Но много сиви господари тъжно ходят при хората без повелител.“
— „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома“, нали?
— „За палача всички молители са с еднакво високо положение“.
— „И все пак, розата е вътре в бодила“. Адски е мокро тук вън. Знаеш това, нали?
— Да — потвърди гласът с тона на някой, който наистина го знае, но не е той, дето стои там.