— К’во? О! Да. Парола. Да.
— И доверие, и братство.
— Ъхъ. И те също — обади се Брат Пръсти.
— Така — каза Върховният Старши Учител, — ако тук присъства някой, когото не го е грижа, не гори от нетърпение да продължи в това велико дело, нека пристъпи напред още сега.
Никой не се помръдна.
Хванаха се. Ей, богове, добър съм в тая работа, помисли си Върховният Старши Учител. Мога да си играя с ужасните им малки мозъчета като с ксилофон. Удивителна е простата сила на обикновения живот. Кой би си помислил, че слабостта може да се окаже по-голяма сила от силата? Но трябва да знаеш как да я направляваш. А аз знам.
— Много добре. А сега ще повторим Клетвата.
Той поведе неуверените им, ужасени гласове по нея, като отбелязваше с одобрение сподавения начин, по който казваха „фигин“. И държеше Брат Пръсти под око.
Той е малко по-умен от останалите, помисли си той. Или поне по-малко наивен. Най-добре да се погрижа винаги аз да съм този, който си тръгва последен. Не искам да се пръкне някоя хитра идея да ме проследят до вкъщи.
Необходимо е твърде особено мислене, за да управляваш град като Анкх-Морпорк, а Лорд Ветинари го притежаваше. Но в края на краищата, той също беше особено човек.
Той объркваше и вбесяваше по-дребните търговски магнати до такава степен, че отдавна се отказаха от покушенията срещу него и сега просто се боричкаха за постове помежду си. Както и да е, всеки убиец, който би се опитал да нападне Патриция, щеше да се види в чудо къде да намери достатъчно плът, че да забие камата.
Докато останалите лордове вечеряха с чучулиги, пълнени с паунов език, Лорд Ветинари считаше, че чаша преварена вода и половин филия сух хляб са изискано, насищащо ястие.
Беше вбесяващо. Той като че нямаше никакъв порок. Човек би си помислил, че с това бледо, конско лице, той би имал склонност към разни работи с камшици, игли, както и млади жени из подземията. Останалите лордове биха приели нещо такова. Няма нищо лошо в камшиците и иглите, в известни граници. Но Патрицият очевидно прекарваше вечерите си в изучаване на доклади и, в специални случаи, ако можеше да си позволи вълнението, в игра на шах.
Най-често носеше черно. То не беше особено внушително черно, каквото обличаха най-добрите убийци, а трезвото, леко опърпано черно на човек, който не иска да губи време сутрин, докато се чуди какво да избере. А човек трябваше да стане много рано сутрин, ако искаше да превари Патриция. Всъщност по-мъдро беше изобщо да не си ляга.
Но той беше популярен, поне донякъде. Под негово управление, за пръв път от хиляди години, Анкх-Морпорк функционираше. Може и да не беше честно, или справедливо, или пък изключително демократично, но градът работеше. Той се грижеше за него, така както човек се грижи за буен храст — пуска някое клонче да порасне тук, подкастря друго нежелано там, Говореше се, че е в състояние да толерира абсолютно всичко, с изключение на онова, което застрашава града13, и така си беше…
Той дълго стоя втренчен в поразената стена, докато дъждът се стичаше по брадичката му и просмукваше дрехите му. Зад него Уанз кръжеше нервно.
После една дълга, тънка, изпъстрена със сини вени ръка се пресегна и върховете на пръстите й проследиха сенките.
Е, не толкова сенки, по-скоро поредица от силуети, Очертанията бяха много ясни. Вътре се намираше познатият вид зидария. Отвън обаче нещо беше стопило стената в доста хубава керамика, придавайки на древните плочи огледален блясък.
Формите, очертани в зидарията, представляваха живата картина на шест човека, замръзнали в изненадана поза. Вдигнатите ръце съвсем ясно са държали ножове и къси саби.
Патрицият мълчаливо погледна към купчината пепел в краката си. Няколкото жилки разтопен метал може някога и да са били съвсем същите оръжия, които така категорично се бяха изобразили върху стената.
— Хмм.
Капитан Ваймс почтително го преведе през улицата и после по Уличката на Бързия късмет, където му посочи Обстоятелство А, а именно…
— Стъпки. Което малко поразтяга понятието, сър. Те по-приличат на нещо, дето можеш да го наречеш нокти. Даже човек може да стигне чак дотам, че да каже огромни нокти.
Патрицият се вгледа в отпечатъците в калта. Изражението му беше непроницаемо.
— Виждам — най-накрая каза той. — И имате ли някакво мнение за всичко това, Капитане?
Капитанът имаше. В часовете преди да се съмне го бяха споходили всякакви мнения, като се започне от твърдото убеждение, че е било голяма грешка изобщо да се ражда.
И тогава сивата светлина се бе промъкнала чак в „Сенките“, а той все още беше жив и неопечен. Бе се огледал с идиотско облекчение и бе видял, на не повече от метър, отпечатъците. Неподходящ момент да си трезвен.
13
И без мимовете. Това беше странно отвращение, но факт. Всеки един в торбести гащи и избелено лице, който се опиташе да си представи изкуството някъде в рамките на рушащите се стени на Анкх, много скоро щеше да се озове в яма със скорпиони, на едната стена на която бе изписан съветът: „Научи се да говориш.“