— Чудех се колко големи стават блатните дракони? — попита Ваймс, като се мъчеше да промени положението си. Чу се леко ръмжене.
— Дошъл сте чак дотук, за да ме попитате само това? Ами… като че ли си спомням Замахнинокти Добродушни стана цели четиринайсет палци висок, от краката до главата — разсъждаваше Лейди Рамкин.
— Ъъ…
— Около три стъпки и половина — любезно добави тя.
— Само толкова? — попита Ваймс с надежда. В скута му старият дракон лекичко захърка.
— Боже мой, не! Той беше нещо като изключение, всъщност. Повечето не стават по-високи от осем палеца.
Капитан Ваймс замърда устни в бърза сметка.
— Две стъпки? — плахо попита той.
— Браво. Това са петлаците, разбира се. Кокошките са малко по-малки.
Капитан Ваймс нямаше намерение да се отказва.
— „Петлак“ ще рече мъжки дракон, нали така?
— Само след като е навършил две години — победоносно каза Лейди Рамкин.
Капитан Ваймс седеше замаян, ядеше ужасния кейк, панталоните му постепенно се разтваряха, а потокът информация течеше над него; как мъжкарите се бият с пламък, но в сезона на снасянето на яйцата само кокошките15 издишват огън, от горенето на сложни вътрешни газове, за инкубацията на яйцата, които се нуждаят от такава жестока температура, докато мъжкарите събират дърва за огън; група от блатни дракони била „свиване“ или „притеснение“; женската била способна да снесе до три люпила от по четири яйца всяка година, повечето от които били стъпквани от разсеяни мъжкари; и драконите и от двата пола почти не проявявали никакъв интерес един към друг, и всъщност, към нищо друго, с изключение на дървата за огън, освен веднъж на два месеца, когато те ставали целенасочени като циркуляри.
Видя се безпомощен да предотврати изкарването си навън при колибките им в задния двор, екипиран от глава до пети в кожена броня, покрита със стоманени плочки, и въведен в дългата, ниска постройка, откъдето беше дошло свиренето.
Температурата беше ужасна, но не чак толкова лоша, колкото коктейлът от миризми. Той се завлачи безцелно от една оградена с метал кошара към друга, докато крушовидни, писукащи малки ужасии с червени очи биваха представяни като „Луннопени Дукеса Мартенскаболи, която в момента е бременна“ и „Луннамъгла Замахнинокти II, който беше Най-Добрият от Котилото в Псевдополис миналата година“. Струи от блед зелен пламък играеха по коленете на капитана.
Много от преградите имаха розетки и сертификати, закачени над тях.
— А този, струва ми се, е Добричкият Биндъл Леки от Куирм — безпощадно рече Лейди Рамкин.
Ваймс се взря замаян над овъглената преграда в малкото създание, свито на топка на средата на пода. То приличаше почти толкова на всички останали, колкото Ноби — на средностатистическия човек. Нещо в родословното му дърво му беше отредило двойка вежди с почти същия размер, колкото и ниските му крила, които никога не биха могли да го вдигнат във въздуха. Главата му имаше неправилна форма, като на мравояд. Имаше ноздри като смукателна помпа. Ако някога въобще успееше да полети, нещата щяха да го теглят назад като двойка парашути.
Освен това, то насочи към Капитан Ваймс най-безмълвния интелигентен поглед, който някога беше срещал у животно, включително и у Ефрейтор Нобс.
— Случва се — тъжно каза Лейди Рамкин. — Всичко е в гените, нали знаете.
— Така ли? — попита Ваймс.
По някакъв начин, създанието концентрираше цялата сила, която събратята му хвърляха по пламъка и шума, в поглед като термично копие. Не можа да се сдържи и си спомни колко много искаше кученце, когато беше малко момче. Но да не забравяме, тогава те гладуваха — всяко нещо с месо по него щеше да свърши работа.
Чу стопанката на драконите да казва:
— Човек се опитва да отгледа добър пламък, дълбочина на люспите, правилния цвят и т.н. Трябва просто да се примири с някоя тотална издънка от време на време.
Малкият дракон насочи към Ваймс поглед, който сто процента би му спечелил наградата за „Дракона, Който Съдиите Най-Вероятно Ще Си Вземат У Дома И Ще Го Използват Като Подвижна Запалка“.
Тотална издънка, помисли си Ваймс. Той не беше сигурен за точното значение на думата, но можеше да рискува с интелигентна догадка. Звучеше като остатъка, след като си извадил ама съвсем всичко от каквото и да било значение. Като Стражата, помисли си той. Тотална издънка, всеки един от тях. И също като него. Това беше сагата на неговия живот.
— Това е то Природата — рече нейна светлост. — Естествено, и през ум не би ми минало да искам потомство от него, пък и той, така или иначе, не би могъл.