Библиотекарят завъртя очи. Хомо сапиенс? Дръжте си го за вас.
Огромният дракон танцуваше и се въртеше и тъпчеше въздуха над града. Беше в цвета на лунната светлина, която хвърляше отблясъци по люспите му. От време на време се извърташе и се плъзгаше измамно леко над покривите, опиянен от абсолютната радост на съществуването.
И всичко това никак не е редно, мислеше си Ваймс. Една част от него се възхищаваше на неподправената красота, но друга, настойчива и бдителна малка групичка от мозъчни клетки откъм погрешната страна на синапсите, дращеше тънкия си щрих по стените на почудата.
Това е адски голям гущер, присмиваха се те. Сигурно тежи тонове. Нищо, дето е толкова голямо, не би могло да полети, не и с красиви криле дори. И защо са му на един летящ гущер огромни люспи по гърба?
Петстотин стъпки над него копие от синьо-бял пламък избуча в небето.
Не може да направи нещо подобно! Та той сам ще си изпепели устните!
До него Лейди Рамкин стоеше със зинала уста. Зад нея малките оковани дракони скимтяха и виеха.
Огромният звяр се обърна във въздуха и връхлетя над покривите. Пламъкът се стрелна отново. Под него изникнаха нови жълти пламъци. Направи го толкова тихо и стилно, че на Ваймс му бяха нужни няколко секунди, докато осъзнае, че, всъщност, няколко сгради вече горят.
— Божичко! — възкликна Лейди Рамкин. — Виж! Използва въздушните течения! Затова е огънят! — Тя се обърна към Ваймс, с безнадежден блясък в погледа. — Даваш ли си сметка, че ние може би сме свидетели на нещо, което никой не е виждал от векове?
— Да, това е един скапан летящ алигатор, дето ми подпалва града! — изкрещя Ваймс.
Тя не го слушаше.
— Трябва да има тяхно котило някъде. След всичкото това време! Къде мислиш, че живее?
Ваймс не знаеше. Но се закле пред себе си, че ще го открие и че ще му зададе няколко, ама много сериозни въпроса.
— Едно яйце — прошепна драконовъдката. — Да пипна само едно яйчице…
Ваймс се облещи срещу нея в най-искрено учудване. Осени го мисълта, че той самият може би е нещо сбъркан.
Под тях нова сграда избухна в пламъци.
— Колко далече точно — започна той, много бавно и внимателно, все едно говореше на дете, — са летели тия неща?
— Те са много териториални животни — промърмори нейна светлост. — Според една легенда те…
Ваймс усети, че му се готви нова порция знания относно драконите.
— Само фактите, милейди — каза нетърпеливо.
— Не много надалеч всъщност — отвърна тя, леко изненадана.
— Много ви благодаря, госпожо, бяхте изключително полезна — изломоти Ваймс и се втурна да бяга.
Някъде в града. Извън него нямаше нищо друго, освен ниски поля и едно блато. Нямаше начин да не живее някъде в града.
Сандалите му шляпаха по паветата, докато летеше като хала из улиците. Някъде в града! Което беше абсолютно смехотворно, разбира се. Абсолютно смехотворно и невъзможно.
Не заслужавах това. От всички градове из целия този свят, където можеше да налети, избра моя…
По времето, когато стигна до реката, драконът беше изчезнал. Но над улиците висеше облак дим и вече бяха сформирани няколко живи вериги с кофи, които си предаваха вода от реката за към пострадалите сгради.16
Работата значително се затрудняваше поради потоците от хора, които се изливаха по улиците, помъкнали покъщнината си. По-голямата част от града беше от дърво и слама, а те нямаха никакъв шанс в случая.
Всъщност, опасността беше удивително малка. Загадъчно малка, като се замислеше човек.
Ваймс незабележимо беше почнал да си носи тетрадка със себе си в последните дни, и отбеляза инцидента, сякаш самият факт на записването му по някакъв начин правеше света по-разбираемо място.
„Пункт: Една пустройка за коли (принадлежашта на един мирен бизнесмен), който видя как новата му карета избухва в пламъци).
Пункт: И малка зарзъватчийница (абсолутно точно я уцели).“
Ваймс се учуди от това. Беше си купувал ябълки оттам веднъж и не му беше направило впечатление да има нищо, което би могло по някакъв начин да обиди дракон.
И все пак, много внимателен дракон, мислеше си, докато си проправяше път към Наблюдателницата. Като се вземат предвид всичките площи с дървен материал, купи сено, сламени покриви и складове за гориво, които случайно би могъл да удари, той бе успял наистина да уплаши всички, без да засегне града.
Лъчи от ранното утринно слънце пронизваха кълбата дим, когато той отвори вратата. Това беше дом. Не голата малка стаичка над магазинчето за свещи на Уиксънска уличка, където спеше той, а тази гадна кафява стая, която миришеше на непочистени кюнци, на лулата на Сержант Колън, на тайнствения личен проблем на Ноби и, напоследък, на боята за ризницата на Керът. Беше почти като у дома.
16
След много оплаквания, миналата година Патрицият обяви Гилдията на Огнеборците извън закона. Причината беше, че ако човек си купеше контракт от Гилдията, къщата му се пазеше срещу пожар. За зла учaст, колективният Анкх-Морпоркски дух много бързо взе връх, така че огнеборците започнаха да посещават домовете на потенциалните клиенти на групи, като коментираха на висок глас, неща от рода на: „Много пожаронеобезопасено място е това, ммм-даааа“, и „Сигурно ще избухне като фойерверк само от една невнимателно изпусната клечица кибрит, знаеш какво искам да кажа, нали?“