Той мислеше за един мъж, който бяга. И, още по-назад в обърканите мъгли на живота си, за едно момче, което бягаше, за да не изостава.
И под сурдинка той каза:
— Познаваме ли го, а?
Сержант Колън довърши прокламацията и огледа враждебната тълпа.
— Не винете мен. Аз само чета нещата. Не ги пиша.
— Това е човешко жертвоприношение, ето какво е — каза някой.
— Нищо лошо няма в човешките жертвоприношения — обади се свещеник.
— А, така си е — бързо каза първият. — Поради основателни религиозни причини. И като се използват осъдени на смърт престъпници и т.н.20
Но то е много по-различно, отколкото да те тикнат на дракона, само защото той бил малко гладен.
— Точно в това е смисълът! — каза Сержант Колън.
— Данъците са едно, а яденето на хора е съвършено Друго.
— Добре казано!
— Ако всички ние кажем, че няма да се съгласим, какво може да направи драконът?
Ноби отвори уста. Колън тръшна ръка върху нея и вдигна победоносно юмрук във въздуха.
— Точно това и аз винаги съм казвал — рече той.
— Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени!
Настъпиха нестройни възгласи.
— Чакай малко — бавно заговори един дребен мъж. — Доколкото ние знаем, драконът е много добър само в едно нещо. Той лети из града и подпалва хората. Не съм съвсем сигурен какво точно се предлага, което ще го възпрепятства да направи това.
— Да, но ако всички ние протестираме… — обади се първият говоривш, гласът му леко променен от неувереността.
— Ще изгори всички ни — рече Колън. Той реши отново да изиграе новия си коз и добави, с гордост: — Хора обединени, не ще бъдат никога възпламенени! — Този път последваха далеч по-малко възгласи. Хората щадяха енергия за притесненията си.
— Не съм съвсем сигурен, че разбирам защо не. Защо да не може да изгори всички ни и да отлети в някой друг град?
— Защото…
— Съкровището — каза Колън. — Нуждае се от хора, които да му носят съкровища.
— Аха.
— Е, може би, но колко точно?
— Какво?
— Колко хора? От целия град, искам да кажа. Може би няма да има нужда да изпепели целия град, а само някои части. Знаем ли кои части?
— Вижте, почва да става глупаво — каза първият говоривш. — Ако тръгнем непрекъснато да търсим проблемите, никога нищо няма да свършим.
— Просто си струва първо да се обмислят нещата това е единственото, което казвам. Като например какво ще стане, ако ние дори успеем да победим дракона?
— О, хайде стига! — рече Сержант Колън.
— Ама, сериозно. Каква е алтернативата?
— Човешко същество, като начало!
— Както искате — надуто рече дребният мъж. — Но аз мисля, че по един човек на месец е много по-добре в сравнение с някои от управниците, които сме имали. Някой да си спомня Нерш Лунатика? Или Кикотещият се Лорд Сминс и Подземието му „Едноминутен Смях“?
Разнесе се значително мърморене от рода на „той има право“.
— Но тях ги отхвърлихме! — каза Колън.
— Не, не е вярно. Бяха убити.
— Същата работа — рече Колън. — Искам да кажа, никой няма да може да убие дракона. Ще е необходимо нещо повече от тъмна нощ и наточен нож, за да се справи човек, сигурен съм в това.
Виждам какво има предвид капитанът, мислеше си той. Нищо чудно, че винаги си пийва по едно, след като размисли върху нещата. Ние винаги губим, още преди да сме започнали. Дай на който и да е Анкх-Морпоркианец една голяма тояга и той ще се озове накрая пребил сам себе си до смърт.
— Виж какво, омазан малък простако — каза първият говоривш, сграбчвайки дребния за яката свил свободната си ръка на юмрук, — аз случайно имам три дъщери и случайно не искам нито една от тях да бъде изядена, много ти благодаря.
— Да, и хората обединени… не ще… бъдат… никога…
Гласът на Колън трепна. Осъзна как всички останали от тълпата са зяпнали нагоре.
Копеле такова, помисли си той, докато рационалността му пресъхваше. Сигурно има терлици на краката си.
Драконът се понамести на покрива на най-близката къща, размаха веднъж-два пъти крила, прозя се и тогава протегна врат надолу към улицата.
Мъжът, благословен с дъщери, стоеше, вдигнал юмрук, в центъра на един светкавично уголемяващ се кръг от голи павета. Дребният мъж се измъкна от смръзналата се схватка и се впусна към сенките.
Изведнъж се оказа, че като че ли в целия свят нямаше нито един човек, който да е по-самотен и по̀ без приятели.
— Ясно — тихо каза той. Той се намръщи срещу любопитното влечуго горе. Всъщност то не изглеждаше особено войнствено настроено. Наблюдаваше с нещо, граничещо с интерес.
— Не ме интересува! — изкрещя той, а гласът му отекна от стена на стена в тишината. — Ние се опълчваме срещу теб! Ако убиеш мен, можеш със същия успех да убиеш и всички останали!
20
Значителен брой религии в Анкх-Морпорк още упражняваха човешко жертвоприношение, с тази разлика, че вече всъщност не беше необходимо да се упражняват повече, тъй като твърде добре се бяха усъвършенствали в него. Градският закон казваше, че трябва да се използват само осъдени на смърт престъпници, но в това нямаше нищо лошо, тъй като в повечето религии отказът от доброволна саможертва се считаше за престъпление, наказуемо със смърт.