– На земята! – извика първото ченге. – Легнете по очи!
– Арестувате ли ни? – попита Ричър.
– Какво очакваш? Бонбонче? Лягай на земята!
Ричър не помръдна.
Полицаят пристъпи към него.
– На земята! Веднага!
Ченгетата по цял свят си приличат в едно отношение. Издадат ли заповед на обществено място, пред погледите на многолюдна тълпа, никога не отстъпват. Опитите да бъдат разубедени са чиста загуба на време. Ричър го знаеше от личен опит. И все пак човек си имаше принципи.
– Добре – каза той, – ще ви оставим да ни арестувате. Въпреки че ще излезем след пет минути. Но няма да легнем на земята.
3.
Екипът беше разположил временната си база още преди седмица в един мотел на десет-дванайсет километра извън града. Трафикът бе слаб и поне на теория колите им можеха да изминат разстоянието за дванайсет минути, без да привличат излишно внимание. Но в този ден и двамата шофьори се справиха доста по-бавно.
Първи пристигнаха мъжете с шевролета, тъй като бяха улеснени от факта, че никой от тях не бе пострадал. Като за начало те се отдалечиха на двайсетина километра северно от града. Шофьорът, чието име бе Василий, натисна газта до ламарината, за да се отскубне от пристигналите ченгета, след което намали в рамките на ограничението на скоростта и продължи да поддържа това темпо, докато край пътя не изникна гъста гора. Мястото бе достатъчно усамотено, но двамата нямаха никакво намерение да опожарят колата. Със същия успех можеха да изпратят на ченгетата съобщение с координатите и послание: Ето джипа, който търсите. Освен това шевролетът бе ценен актив, затова двамата се заловиха за работа. Василий спря колата пред едно бетонно колче в края на оградата край пътя и даде на заден, за да се блъсне в него. После включи на първа, отдалечи се метър-два и повтори маневрата, след което слезе, за да огледа щетите. Резултатът бе задоволителен. Вдлъбването на бронята бе достатъчно дълбоко, за да прикрие следите от сблъсъка с патрулката, но не чак толкова сериозно, че да даде повод на някой пътен полицай да ги спре за проверка. Василий подкара джипа между дърветата, където заедно с партньора си, Анатолий, почистиха старателно купето и смениха регистрационните табели. Когато приключиха, двамата се прехвърлиха в резервния автомобил, с който изминаха последните двайсетина километра от маршрута си.
Зад волана на тойотата бе Наташа. Тя продължи на юг още десетина километра. Шофираше бавно, спокойно, за което имаше допълнителна причина. Притесняваше се за двама от спътниците си. Петя, онзи, когото Ричър бе заклещил в прозореца, бе наранил рамото си. Наташа не бе сигурна дали травмата е настъпила при заклещването или при опитите на Петя да се освободи. Той мълчеше по време на целия път, но лицето му бе бледо като платно, освен това охкаше при всяка неравност по пътя. Иля, когото Ричър бе ударил, още не бе дошъл в съзнание. Наташа се тревожеше да не би да е получил сътресение на мозъка и не искаше да усложни допълнително състоянието му. Надяваше се и двамата да се върнат в играта час по-скоро. Трудно ѝ бе да опише случилото се този следобед по друг начин освен като провал. А провалът носи след себе си риск от смяна на екипа. Този риск нараства, когато екипът не е в пълния си състав. Което Наташа искаше да избегне на всяка цена.
Петнайсет минути по-късно тойотата спря на паркинга пред долнопробно крайпътно заведение. Наташа смени номерата на колата, докато другата жена, Соня, помогна на Петя да се качи в резервния автомобил. После двете жени пренесоха Иля и почистиха тойотата отвътре. Накрая потеглиха към мотела, но първо решиха да се подсигурят, като продължат още малко на запад, и така удължиха пътуването си. До мотела оставаха двайсет километра.
Наташа изпълни бавно и старателно всеки отделен етап от този процес. Част от причините се дължеше на доброто ѝ обучение. Друга част – на гордостта, която изпитваше от добре свършената работа. Но основната бе продиктувана от нежеланието на Наташа да пристъпи към следващата фаза. Докладът. Самото телефонно обаждане не представляваше никакъв проблем. Наташа знаеше, че контактът ѝ ще я изслуша, без да я прекъсне, и ще зададе въпросите си накрая. А после ще затвори. И тогава тя ще трябва да чака. Присъдата. Да продължи операцията или да се оттегли. Да получи шанс да успее или да се провали.
Информацията щеше да продължи нагоре по командната верига, докато стигне нивото за вземане на решение. Наташа нямаше представа кои ще направят това или къде се намират. Така бе устроена системата. От съображения за сигурност. Фрагментирането бе основополагащ принцип в света, в който Наташа живееше. Тя подозираше, че организацията им разполага със свой човек в града. Някой, който да следи какво се случва по тези места. Някой, който бе подал сигнала за тревога. Който можеше да се включи в операцията, но можеше и да остане настрани. Който можеше да изкаже мнение за развоя ѝ, но можеше и да замълчи. Идентифицирането на този човек е напълно възможно, помисли си Наташа. Дори необходимо. И определено желателно. Но решаването на този проблем щеше да остане за по-късен етап. В момента Наташа трябваше да мисли само за това как да остави екипа си – а следователно и себе си – в играта.