Телефонът се отключи.
Ричър влезе в менюто и отвори списъка с последните входящи обаждания. Те бяха от четири различни телефонни номера. Три от тях се появяваха само по веднъж, но последният – цели четири пъти. Ричър започна с него. Избра го и натисна бутона за избиране. Отговориха му след третото позвъняване.
– Да? – попита мъжки глас.
Ричър бе сигурен, че знае на кого принадлежи той. Освен това му се стори, че някой затваря врата.
– Един съвет за тези, които имат уши да чуят – каза Ричър. – Хенри Клостерман е мъртъв. Агентите на ФБР са на път към дома му, за да извършат обиск. Ще бъдат там след двайсет минути.
Ричър затвори и тръгна към къщата. Прекоси верандата и влезе вътре. Стъпи върху парчетата дърво, осеяли пода около разбитата врата. Продължи по коридора. Покрай снимките по стените. Стигна чак до края. Ричър знаеше, че последната врата вдясно води към дневната, което означаваше, че това, което търси, се намира зад някоя от останалите три врати. Опита последната врата вдясно. И попадна право в целта. Кабинетът на Клостерман.
Стаята бе квадратна, с прозорци на двете стени. Пред този вдясно бе поставено бюро, обърнато с лице към самото помещение. Беше голямо, масивно, изработено от лакиран махагон, покрито със зелено сукно отгоре. Зад него имаше кресло с тапицерия от зелена кожа, придържана от солидни месингови кабърчета. До вратата стоеше библиотека, а четвъртата стена бе заета от ниски шкафове, които стигаха до кръста на Ричър. Над тях бе окачен маслен портрет в рамка. Сталин, облечен във военната си униформа от Втората световна. Ричър го свали. От обратната страна имаше друг портрет. Адолф Хитлер. Ричър върна картината на стената, но този път с нацисткия фюрер отпред.
Ричър провери шкафовете и чекмеджетата. Всичките бяха заключени. Мина му през ума, че може да ги разбие, но се отказа. Ричър проявяваше интерес към евентуални исторически артефакти, свързани с миналото на Клостерман, но предпочиташе федералните агенти да се заемат с многобройните документи в кабинета. Той надзърна по навик зад книгите, не откри нищо и зае позиция до библиотеката.
Следващите пет минути изминаха в пълна тишина Тогава Ричър чу стъпки в коридора. Човек със средно тегло, помисли си той, но със солидни обувки. Старае се да бъде дискретен, но едновременно с това бърза. Стъпките приближиха. И спряха пред вратата. После дръжката се завъртя и вратата започна да се отваря. Бавно. Ръбът ѝ помръдна с една педя, после спря. В пролуката се появи цев на револвер. Тя принадлежеше на "Смит & Уесън", модел 60, първия револвер в света, изработен изцяло от неръждаема стомана. С цел да се избегне опасността от корозия, когато оръжието се носи близо до тялото. Моделът определено не бе полицейски. След миг се появи и ръката, която държеше револвера. Последвана от китката, която се подаваше изпод ръкава на бяла риза, а върху нея – сив костюм.
Ричър изрита вратата. Тя се затвори с трясък и премаза китката. Мъжът изпищя. Изпусна револвера, освободи ръката си и отскочи назад. Ричър отвори вратата докрай. И видя полицай Гудиър да се присвива от болка до отсрещната стена и да притиска ръката си. Ричър излезе в коридора и сграбчи ченгето за реверите. Завлече го в кабинета. И заби главата му в стената под прозореца. После седна на бюрото и зачака Гудиър да се посъвземе, да се завърти настрани и да се надигне в полуседнала позиция.
– Предполагам, че вече ми отговори на един въпрос – започна Ричър. – Онзи, който ти зададох пред Съдебната палата по време на първата ни среща. Защо толкова искаш да потулиш неуспешния опит за отвличане на Ръдърфорд.
Гудиър не отговори.
– Това означава, че остава да отговориш на още един въпрос – продължи Ричър. – Защо помагаш на Клостерман? Пари? Шантаж? Какво?