……
Полицаят претърси Ричър. Подходи бавно и старателно. Ръдърфорд вече седеше на задната седалка на първата патрулка, преди ченгето да стигне до кръста на Ричър. Явно се наслаждава на властта си, помисли Ричър. Показва кой е господар на положението. Затова не помръдна, остави го да довърши. Полицаят отстъпи крачка встрани и позвъни по мобилния си телефон, докато негов колега отвеждаше Ричър към втората патрулка.
Ричър очакваше полицейското управление да се намира в покрайнините на града, където недвижимите имоти са по-евтини, но, за негова изненада, пътуването приключи само след две преки. Полицаите пуснаха светлините и сирените, за да минат през кръстовището с неработещи светофари, после завиха веднъж, втори път наляво и спряха пред голяма стара сграда от пясъчник. Фасадата ѝ бе осеяна с дълги редици еднакви прозорци и бе украсена с колони в гръцки стил. Полицаят спря до патрулката, ударена от шевролета, и излезе. Големият надпис в рамка определяше сградата като Съдебна палата, но по-малките букви под нея разкриваха, че тук се помещават финансовият отдел на общината, службата за административно обслужване, полицейското управление… Липсваше единствено арест.
Полицаят поведе Ричър покрай централния вход, очевидно запазен за посетители, които не са арестувани, и продължи към най-обикновена метална врата. Не обърна никакво внимание на четеца на електронни карти, а извади най-обикновен ключ. След като отвори вратата, полицаят побутна Ричър надолу по зле осветено циментово стълбище. Накрая се озоваха пред нещо като рецепция, или по-точно, регистратура. Гишето бе разположено зад стъклен панел, който се простираше от пода до тавана и бе целият покрит е щори, които бяха затворени. Стълбите отсреща имаха месингови парапети, за които уважаваните граждани да се придържат, докато слизат тук, за да подадат оплакване, да извършат справка или каквато там работа в полицията имат обикновените хора.
Полицаят натисна звънеца и миг по-късно вратата се отвори. Ченгето и Ричър влязоха в помещение за регистриране на задържаните. В него полицай седеше зад голяма дървена маса. Зад гърба му имаше две бюра със стари компютри, изключени в момента, купчина пластмасови тавички във всички цветове на дъгата и унило растение в саксия. Стените бяха покрити с плакати, които предупреждаваха за опасностите, свързани с различни престъпления, и насърчаваха гражданите да поемат отговорност за собствената си безопасност. Униформеният взе една тавичка и я остави на масата пред Ричър.
– Сложи тук всичките си вещи – каза той с отегчен глас. – Ще ти ги върнем, когато те освободят.
Ричър извади пачка банкноти. Четка за зъби. Карта за банкомат. И паспорт.
– Това ли е всичко?
– Че какво друго ми трябва? – отвърна Ричър.
Ченгето сви рамене и се захвана с броенето на парите. Когато приключи, връчи на Ричър разписка и го поведе по коридора към врата с надпис Стая за разпити №2. Стените бяха покрити със звукоизолиращи панели. Ричър бе виждал такива и преди. Знаеше, че целта им не е да спрат евентуални викове и шумове. Използването им бе психологически трик, който да внуши на заподозрените, че са попаднали на място, където спокойно могат да натопят своите съучастници, без никой да ги чуе. Подът бе от полиран бетон, в който бяха занитени метална маса и столове. Както обикновено, прозорецът, през който ченгетата можеха да наблюдават разпита, бе маскиран като огледало. Ричър предположи, че са го довели тук, защото управлението разполага само с едно помещение с килии за арестанти. Ченгетата искаха да го лишат от възможността да разговаря с човека, когото бе спасил. Искаха да избегнат риска двамата да съгласуват своите истории. Освен това Ричър знаеше, че ще го накарат да чака. Поне час. Може би дори два. Стандартна тактика. Изолацията стимулира желанието за разговори. А желанието за разговори може да се превърне в желание за самопризнание. Самият той бе използвал тази техника безброй пъти. И не за пръв път някой се опитваше да я приложи срещу него.