Никой не му обърна внимание.
Продавачката се пресегна през плота с пластмасова чаша в ръка.
– Вземете това кафе и си вървете, господин Ръдърфорд. Никой не ви вярва. И никога няма да ви повярва.
……
В момента, в който Ръсти Ръдърфорд напускаше кафенето, Джак Ричър пристигаше в града. Измъкването от Нашвил не бе никакъв проблем. Ричър се ориентира по усет, като използва и някои архитектурни забележителности, които бе запомнил от пристигането си с автобуса в съботната нощ. Така откри магистралата, без да се изгуби. Щом напуснаха града, Ричър убеди шофьора да настрои радиото на местна станция, която излъчваше предимно блус, след което свали седалката назад и затвори очи. Музиката бе прилична, но младежът до него не млъкваше. Говореше за Ню Йорк, за застрахователната компания, в която работеше, за първата си командировка след повишението… Обясняваше как пристигнал рано сутринта със самолет за някаква среща в местното представителство и за това как се изгубил по пътя към градчето, където трябвало да реши някакъв проблем. Нещо, свързано с компютри. И чужди правителства. И ключове, портали, сървъри и прочие неща, от които Ричър изобщо не се интересуваше. Той не обърна никакво внимание на пороя от думи, с който го заливаше младежът, и се настани в удобна поза за дрямка. Ричър отвори очи само когато усети, че колата намалява скоростта, преди да излязат на щатската магистрала и да поемат на юг. Първият половин километър след детелината бе осеян с ресторанти, закусвални, хотели и автокъщи. След това пейзажът бързо опустя. Появиха се ниви с всевъзможни неправилни форми и горички с високи стари дървета по стръмните склонове. Десетина минути по-късно Ричър и застрахователят отново завиха на запад и продължиха по стръмен път, осеян с безброй завои. Едва след около час навлязоха в покрайнините на някакво градче. Младежът зад волана продължи напред. Излязоха на главната улица и чак тогава спряха.
Ричър излезе от колата и се огледа. Най-обикновено, невзрачно градче, помисли си той. Централни квартали, строени в края на деветнайсети век, последвани от нови постройки, издигнати през петдесетте години, ако съдеше по архитектурния стил. Част от старите сгради явно бяха разрушени, а на мястото им се бяха появили нови, които на свой ред показваха признаци на остаряване. Градската планировка не се бе променила като цяло. Стандартна правоъгълна решетка. Достатъчно компактна, за да наложи монтирането на светофари на едно-единствено кръстовище. Светофарите обаче не работеха, което хвърляше в смут преминаващите шофьори. Но като се изключи това, всичко останало изглеждаше приемливо. Напълно нормална междинна спирка. Ричър прецени, че спокойно може да остане тук половин час. Градчето не бе свързано с никой от предците му. Името му не бе интригуващо. Нямаше военно значение. Нямаше интересни сгради. Не бе родното място на прочут музикант. Ричър не намираше причина да остане. Освен за едно кафе. Въпрос на приоритети.
Ричър се намираше на половин пряка от кръстовището с повредените светофари в западния край на главната улица. На отсрещната ѝ страна имаше кафене. В градчето сигурно имаше и други кафенета, но Ричър не виждаше смисъл да ги търси. Не беше претенциозен. Затова се възползва от уличния хаос и тръгна да пресича улицата.
Беше се насочил право към кафенето, което Ръдърфорд тъкмо напускаше. Отначало Ричър не му обърна никакво внимание. Най-обикновен минувач, дребен и невзрачен, с пластмасова чашка в ръка, запътил се към своя офис. Където и да се намира той. Но само миг по-късно Ричър усети как косъмчетата по гърба му настръхват. Мозъкът му получи сигнал, подаден от някаква примитивна сигнална система, зародила се в зората на еволюцията. А може би реакцията му бе инстинктивна. Защото бе забелязал определен модел на поведение. На хищници, които кръжат около плячката си. Двама мъже и една жена. Които бяха заели добре обмислени позиции. Които координираха действията си. И бяха готови да се нахвърлят върху жертвата.
Трима срещу един. Подобно съотношение не притесняваше Ричър. Но не той бе мишената. Това бе очевидно.
Мъжете бяха заели позиции в двата края на пресечката. Единият се преструваше, че разглежда витрината на магазин в западния ѝ край, точно преди кръстовището с повредените светофари. Другият бе застанал в източния край, където започваше тясна странична уличка, и се преструваше, че търси нещо в телефона си. Така образуваха примка с диаметър трийсет и пет, четиресет метра. Жената стоеше от другата страна на уличката, на три-четири метра по-нататък от своя колега. Северната страна на улицата бе заета от масивни постройки. Южната – от магазини, в които човек да се шмугне в случай на необходимост. Или пък спокойно да прекоси улицата, когато няма автомобили.