Изми лицето си на мивката и отново огледа тясната неудобна каюта за някакво оръжие. Абсолютно безсмислено начинание, което бе предприемала поне двайсет пъти, но поне бе начин да ангажира ума си.
Чу ключалката да се превърта и вратата на каютата се отвори. На прага застана Пабло с насмешка в погледа и с бейзболна бухалка в ръка.
— Излизай. Сменяме кораба.
Поведе я по палубата и каза:
— Този път няма да има упражнения по плуване.
Слязоха на слабо осветения кей и Пабло я поведе покрай шлепа, където един автокран вдигаше от палубата платформата с двигателя и я спускаше на малък товарен кораб. Ан успя да разчете името на кораба — „Залцбург“. Неколцина въоръжени мъже с камуфлажни униформи го охраняваха.
— Пусни ме — каза Ан, гласът й трепереше.
Пабло се засмя.
— Не и преди да доставим стоката. След което ще ти дам възможност да заслужиш свободата си. Евентуално.
Поведе я към товарния кораб и я качи по трапа. Голяма правоъгълна чиния, монтирана на подвижна платформа, препречваше пътя им. До нея един моряк проверяваше кабелите, свързващи я с нещо като контролно табло с компютърни монитори и електрогенератори. Когато минаха покрай него, мъжът вдигна глава и очите му срещнаха за миг очите на Ан.
Тя му отвърна с поглед, в който се съдържаше молба за помощ.
А той се усмихна й каза:
— Внимавайте да не се сварите.
Пабло побутна Ан към надстройката на кърмата.
Новата каюта на Ан бе малко по-голяма от предишната, но със също толкова миниатюрен илюминатор.
— Надявам се да си доволна от новите си покои — каза Пабло. — По-късно може да те навестя.
После излезе и заключи вратата.
Ан седна на твърдото легло и сведе поглед към пода. Макар да се боеше от Пабло, голяма част от страховете й бяха породени от гняв. Товарният кораб очевидно се готвеше да напусне страната и да отнесе нанякъде и двигателя на „Морска стрела“, и плановете и спецификациите на подводницата. Самата тя щеше да остане заключена в тази каюта дни, може би дори седмици. Вместо обаче да оплаква съдбата си, Ан започна да разсъждава върху въпроса как се бе стигнало дотук.
Аналитичният й ум се върна към кражбите. Отмъкването на плановете на „Морска стрела“ и двигателя изобщо не бе затруднило Пабло. Това означаваше, че е получавал вътрешна информация. Участието в престъпленията на двамата мъже, които я бяха отвлекли и които след това Пабло бе застрелял, също говореше много. Ами тя? Защо си бяха направили труда да я отвличат?
Изводът бе само един — агент Ан Бенет бе стигнала прекалено близо до разкриването на истината. Порови в паметта си, направи опит да си спомни всяка фирма подизпълнител и всеки човек, привлякъл вниманието й. Не пропусна и Том Серни. Възможно ли бе съветникът в Белия дом да се бе почувствал застрашен от нейното разследване?
Докато крачеше нервно из тясната каюта, забеляза няколко изгаряния от цигари върху бюрото в ъгъла. Това я подсети за моряка и странните му думи.
— Внимавайте да не се сварите — повтори тя на глас. И изведнъж значението на думите му я порази като гръм.
— Ама разбира се! — извика Ан, разочарована, че не се бе сетила по-рано. — Наистина! Внимавайте да не се сварите.
52.
Късният полет от Дърбан през Йоханесбург се оказа най-бързият начин Дърк и Самър да се върнат във Вашингтон. Бяха капнали от умора, когато рано на следващата сутрин слязоха от самолета на летище „Роналд Рейгън“. Най-хубавото бе, че Самър премина сам-сама през целия терминал, вярно, с леко схванати крайници от дългия полет, но без следа от парализата, причинена от кесонната болест.
Спасението й се оказа навременното лечение в декомпресионната камера на „Александрия“. Докато корабът на НАМПД пореше вълните между Мадагаскар и Дърбан, Самър и Дърк бяха изложени на налягане, съответстващо на дълбочина от сто и двайсет метра. Парализата в крака на Самър мигом изчезна. Медицинският екип на кораба намаляваше постепенно налягането, за да позволи на азотните мехурчета в тъканите на Самър да се разтворят. Когато след почти два дни лекарите им позволиха да излязат от камерата, Самър можеше да ходи, без да изпитва болка. Единственото неприятно усещане бе лек сърбеж в крака.