Обърна на последната страница.
— Италианският ми не е кой знае колко добър, но последната дата определено е 12 ноември 1943 година.
— Почти пет месеца по-късно — отбеляза Дърк. — Нещо не се връзва.
— Отговорът е тук, или поне така се надявам — каза Самър и извади от чантата някакви компютърни разпечатки. — Помолих Хирам да сканира дневника и да въведе текста в компютърната си система. Увери ме, че за компютрите му е детска игра да преведат текста от италиански на английски. Даде ми превода малко преди да тръгнем за насам.
Тя плъзна страниците по масата и Дърк и Пърлмутър се нахвърлиха върху тях като гладни койоти.
— Да започнем оттук — каза Дърк. — Според дневника са били забелязани и атакувани от два самолета над Бискайския залив малко след като са напуснали пристанището, но са се изплъзнали успешно. Радиомачтата им била повредена, което прекъснало връзката им с командването.
С помощта на дневника проследиха пътуването на „Барбариго“ покрай нос Добра надежда и навлизането й във водите на Индийския океан. Подводницата благополучно стигнала Сингапур, където свалила товара си и била пренасочена към малко малайзийско пристанище край Куала Лумпур.
— На 23 септември 1943 година натоварили сто и трийсет тона оксидирана руда, която местните наричали Червената смърт — каза Самър. — Натоварването преминало под надзора на германски учен, някой си Щайнер, който се присъединил към екипажа за обратния път.
— Първият помощник-капитан отбелязва, че Щайнер не излизал от каютата си и по време на пътуването изчел купища книги по физика.
— Червената смърт? — зачуди се Пърлмутър. — Дали има нещо общо с онази чума, за която пише Едгар Алън По? Ще трябва да го проверя… както и този Щайнер. Товарът им определено предизвиква любопитство.
Прескочиха записите от следващите няколко седмици, описващи прекосяването на Индийския океан. На 9 ноември почеркът ставаше трескав, забързан, по страниците имаше засъхнали петна от сол.
— Проблемите им започват край бреговете на Южна Африка — каза Пърлмутър и прочете на глас описанието на нощната атака и опита на „Барбариго“ да я избегне, като се потопи бързо. Хвърлените дълбочинни бомби не бяха засегнали подводницата и екипажът бе решил, че му се е разминало. Впоследствие обаче бяха установили, че някой от взривовете е повредил или откъснал витлото.
Дърк и Самър слушаха мълчаливо, докато Пърлмутър четеше описанието на разигралата се трагедия. Лишена от витло, подводницата останала под вода в продължение на дванайсет часа, тъй като капитанът се опасявал пилотите да не са повикали подкрепления. Изплувала на повърхността някъде по обяд. Морето било пусто, не се виждала никаква суша, а течението ги отнасяло на югоизток. „Барбариго“ се намирала далеч от обичайните корабни маршрути, не разполагала и с радиовръзка, а екипажът се опасявал да не бъде отнесен към Антарктида, където да умре от студ и глад. Капитан Де Юлио наредил на екипажа да напусне подводницата. Всички се качили на четирите спасителни сала и се сбогували с обичната си подводница, която били принудени да изоставят. Офицерът, който последен напуснал „Барбариго“, не успял да задейства поставените взривни устройства, преди да затвори люка. Така вместо да потъне пред очите на италианските моряци, подводницата започнала да дрейфува и течението я отнесло към хоризонта.
Пърлмутър спря да чете и вдигна вежди като подвижни мостове.
— Виж ти! Това е много любопитно.
— Какво се е случило с останалите три сала? — попита Самър.
— Тук записите стават накъсани — отвърна Пърлмутър. — Опитали са се да достигнат бреговете на Южна Африка. Всъщност тъкмо са видели суша, когато ги е връхлетял ураган. Бурното море разпръснало саловете и според капитан Де Юлио хората в неговия сал не видели никой от другите три. По време на премеждията си по море изгубили петима души, цялата си храна и вода, платното и греблата. Салът им бил отнесен на изток, далеч от бреговете с крайбрежни течения. Липсата на прясна вода довела до смъртта на още двама моряци. Накрая останали само капитанът, първият помощник и двама механици.
— Измъчвани от жестока жажда, те най-накрая зърнали суша и успели да я достигнат, като гребели с ръце. Силните ветрове и високите вълни ги изхвърлили на брега — продължи Пърлмутър. — Озовали се в покрайнините на изпепелена от слънцето пустиня. Умирали от жажда. Последният запис гласи, че капитанът тръгнал сам да търси вода, тъй като останалите нямали сили да ходят. Дневникът завършва с „Бог да благослови «Барбариго» и неговия екипаж!“.