— Сами се убедихме колко пуст и негостоприемен е районът — каза Самър. — Ужасна трагедия! Били са на една крачка от много по-гостоприемните брегове на Южна Африка, а са се озовали на хиляди мили в Мадагаскар.
— Все пак са се справили по-добре от моряците в другите три сала — каза Дърк.
Пърлмутър кимна замислено, стана и отиде в дневната. След няколко минути се върна с цял наръч книги.
— Поздравления, Самър — каза той. — Оказва се, че си успяла да разкриеш две стари морски загадки.
— Две? — попита тя.
— Да. Съдбата на „Барбариго“ и идентичността на Призрака на Южния Атлантик.
— За първата съм съгласен — каза Дърк, — но какъв е този Призрак?
Пърлмутър отвори първата книга и разлисти страниците.
— От корабния дневник на товарния кораб „Манчестър“, намиращ се край бреговете на Фолкландските острови, 14 февруари 1946 година. „Спокойно море, югозападни ветрове със сила три-четири бала. В 11:00 първият помощник докладва за неидентифициран обект откъм щирборда. Първоначално е оприличен на кит, но впоследствие се оказва плавателен съд.“
Затвори книгата и отвори друга:
— Товарен кораб „Южна звезда“, 3 април 1948 година, във водите край Санта Крус, Аржентина. „Непознат обект, вероятно ветроходен кораб, дрейфува на две мили от нас. Черен корпус, малка надстройка по средата на палубата. Изглежда изоставен.“
Пърлмутър взе трета книга:
— От дневника на китоловната станция на остров Южна Джорджия. „През февруари 1951 година китоловният кораб «Паулита» пристигна с улов от три големи сиви кита. Капитанът докладва за кораб призрак с нисък черен корпус и малко платно, дрейфуващ на сто мили северно от станцията. Екипажът го нарекъл Призрака на Южния Атлантик.“
— Смяташ, че „Барбариго“ е Призракът на Южния Атлантик? — попита Самър.
— Напълно е възможно. В продължение на двайсет и две години са регистрирани куп свидетелства на хора, видели изоставен кораб в южната част на Атлантическия океан. По една или друга причина никой кораб не е приближил достатъчно, за да го огледа по-добре, но описанията общо взето съвпадат. Струва ми се, че една изоставена подводница спокойно би могла да продължи да кръстосва моретата едно-две десетилетия.
— По тези южни ширини бойната рубка лесно би могла да се обледи и да наподоби отдалеч корабно платно — каза Дърк.
— Ето какво казва и последното документирано свидетелство за появата на Призрака. — Пърлмутър отвори следващата книга. — Било е през 1964 година. Лий Хънт предприел с яхтата си самотно околосветско плаване, по време на което видял нещо странно… А, ето го! — каза той и зачете на глас: — „Наближавах Магелановия проток, когато попаднах в силна буря, прекалено ужасна дори според стандартите на този район. В продължение на трийсет часа бях подмятан от шестметрови вълни и свирепи ветрове, които направиха всичко по силите си, за да ме запратят върху скалите около нос Хорн. В разгара на този дуел с природните стихии зърнах Призрака на Южния Атлантик. Отначало го взех за айсберг, тъй като беше покрит с лед, но после забелязах черната стомана отдолу. Премина покрай мен доста бързо, понесен от ветровете и вълните към сигурна смърт край бреговете на Огнена земя.“
— Уау! — възкликна Самър. — Останала е на вода чак до 1964 година!
— Но очевидно не и след това, ако се вярва на разказа на Хънт.
— Той жив ли е? — попита тя. — Може би ще успеем да поговорим с него.
— Боя се, че изчезна в морето преди няколко години. Семейството му обаче вероятно е запазило корабните му дневници.
Дърк допи чашата си и погледна сестра си.
— Е, Самър, мисля, че ни остават още две загадки, които трябва да разрешим.
— Да — каза тя. — Къде е потънала „Барбариго“ и какъв товар е пренасяла.
54.
Дърк и Самър си тръгнаха заситени с великолепна храна и вино и заинтригувани от необикновената съдба на „Барбариго“. Вечерята им предостави така нужния отдих от тревогите около изчезването на баща им, но грижата за съдбата му напомни за себе си в мига, в който се сбогуваха с любезния си домакин.
— Да се връщаме и да проверим дали Руди и Хирам са извадили късмет с пристанищните власти — каза Дърк.