— Доставка за имението?
— Не. Неща, които ще ни трябват тук, на борда.
— Но разполагаме с минимален екипаж… хората ми са съвсем малко…
— Тогава нека се постараят и положат всички усилия — каза Пабло, — за да не останат още по-малко.
62.
Пит се съобрази с думите на Чжоу и пое на запад през джунглата. Обмисли възможността да заобиколи и да се опита да открие лодката, с която най-вероятно бе пристигнал Чжоу, но прецени, че тя ще е добре замаскирана, и се отказа. Докато вървеше, се питаше кой е този човек и защо е изпратен да унищожи обогатителните инсталации на Болке. Не че Пит имаше нещо против, той самият би постъпил по същия начин, но подозираше, че в случая става въпрос за търговски отношения, а не за хуманитарни съображения.
Скоро след като Пит и Чжоу се разделиха, слънцето започна да се снишава и джунглата потъна в мрак. Пит крачеше сред облаци комари, които се бяха появили с настъпването на нощта, за да се нахранят от голата му в резултат на изпокъсаните дрехи кожа. Опасно бе да продължава по-нататък, тъй като заобикалящата го гъста растителност изведнъж се бе сляла с мрака. Започна да се блъска в бодливи клони и да се спъва в пънове, които не можеше да види, но нямаше друг избор, освен да продължи.
Кучетата продължаваха да го преследват, бавно и методично. Пит се надяваше преследвачите му да тръгнат след Чжоу, но кучетата следваха именно неговата миризма. От спорадичния им лай съдеше, че са на няколкостотин метра зад него. На всеки няколко минути спираше, за да се ослуша и да прецени местоположението им.
Скоро изгуби всякаква представа за посока. Единственият му ориентир стана лаят на кучетата. Тъй като се страхуваше да не се заблуди и да опише кръг, който да го изправи срещу острите им зъби, той се ослушваше внимателно.
А в нощта джунглата оживя, огласена от необикновен концерт от крясъци, писъци и ревове. Пит стискаше заострения клон, в случай че поредният крясък дойде не от птица или жаба, а от ягуар или кайман.
Шумовете му помогнаха да не мисли за това колко е уморен. Без водата и протеиновото блокче, които му бе дал Чжоу, отдавна би припаднал от изтощение, но оскъдната енергия, осигурена му от тях, му даваше сили да продължи. Всяка стъпка му причиняваше болка. Не бе привикал на толкова горещ и влажен климат, а това само подсилваше умората му. Почувстваше ли се изкушен да седне или полегне, мигом се сещаше за Джордино и останалите затворници и това му даваше нови сили.
Макар че дрехите му бяха изсъхнали, след като бе изплувал от залива, сега отново бяха мокри, но от пот. Пит се молеше да завали дъжд, тъй като знаеше, че това ще му помогне да заблуди преследвачите си. Обикновено дъждовното небе над Панама този път не откликна на молбите му и вместо с тропически порой го възнагради с лек ръмеж.
Пит се подхлъзна в една кална локва, изправи се и седна на един дънер, за да си почине. Тъмнината бе забавила и преследвачите му. Далечният лай му подсказваше, че е запазил преднината си, но не след дълго забеляза светлини от фенерчета да прорязват джунглата.
Изправи се и отново пое през джунглата, блъскан от невидими клони и храсти. Нощта се превърна в безкраен цикъл от влачене, препъване, подхлъзване. А кучешкият лай не спираше.
Пит вече се движеше като зомби — мина през някакви бамбуци, стъпи и… кракът му пропадна. Той се затъркаля по стръмния склон и цопна в потока долу.
Полежа във водата няколко минути, докато тя отмие болката от порязванията и ожулванията. Високо над главата му блещукаха звезди, които осигуряваха оскъдна, но жизненоважна светлина.
Водата щеше да му предостави възможност да избяга от преследвачите си. След като напълни манерката на Чжоу, той закрачи по средата на потока. Водата рядко достигаше коленете му, но бе достатъчно дълбока, за да прикрие следите му. Звездното небе улесняваше вървенето, макар той все пак да се подхлъзваше и да падаше. Измина разстояние, което му стори дълго поне няколко километра, макар всъщност да бе извървял едва няколкостотин метра.
Накрая излезе на другия бряг сред гора от капок, гигантски памукови дървета. Видя един по-нисък приведен клон, покатери се на него и си пое дъх.
Джунглата бе притихнала, не се чуваха други шумове освен ромоленето на потока. Вече не чуваше лая на преследващите го кучета и това му вдъхна надежда, че най-после е успял да им се измъкне. Докато си почиваше, осъзна, че бягството му се бе оказало също толкова изморително в психическо отношение, колкото и във физическо.