Служителката на рецепцията ги заведе в приемната на директора по сигурността, спокоен, самоуверен, излъчващ достойнство мъж — казваше се Мадрид и имаше тънки мустачки.
Мадрид огледа внимателно Пит и каза:
— Бях уведомен, че посещението ви е от изключителна важност и спешност. Вашият вицепрезидент умее да убеждава събеседниците си. — Явно все още бе шокиран от факта, че вицепрезидентът на Съединените щати му е телефонирал лично.
— Залогът е животът на десетки хора, освен това не разполагаме с време — отвърна Пит.
— Ще повикам медицинска сестра и ще ви осигуря нови дрехи, докато разговаряме.
Мадрид ги покани в кабинета си. Едната стена на голямата стая бе заета от огромна карта на Панамския канал. На масата седеше мъж с камуфлажна униформа и изучаваше купчина сателитни снимки.
— Позволете да ви представя командир Алварес. Той ще ръководи спасителната операция.
Пит описа накратко отвличането на „Аделейд“ и случващото се в замаскирания сред джунглата комплекс на Болке.
— Направихме справка за придвижванията на корабите на „Хабсбург“ и открихме някои странности — каза Мадрид.
— Корабите им влизат от единия край на канала — каза Пит, — но не излизат от другия.
— Именно.
— Доставят купена или крадена руда, обработват я в джунглата и изнасят рафинирания продукт.
Мадрид кимна угрижено.
— Преминаването на корабите през канала се контролира изключително строго. Вероятно са подкупили както някои от нашите лоцмани, така и служители по шлюзовете, в противен случай подобни странни курсове биха привлекли внимание.
— Дейността им генерира сериозни печалби — обясни Пит. — Могат да си позволят да плащат големи подкупи.
— Можете ли да ни покажете къде точно се намира този лагер? — попита Алварес.
Пит отиде до картата и проследи железопътната линия, която следваше канала по цялото му протежение, към източния й край.
— Мога само да предполагам, но като че ли се качих на влак някъде в този район — каза той и посочи отдалечен участък от езерото Гатун, разположен на петдесетина километра от Панама Сити. — Лагерът би трябвало да се намира между жп линията и канала.
Алварес отвори папката си и извади няколко цветни снимки, направени от въздуха.
— Приблизителният район би трябвало да е това — каза той и огледа внимателно снимките, преди да ги подаде на останалите.
Снимките показваха гъстата джунгла, покриваща бреговете на езерото Гатун. На някои се виждаше железопътната линия, прорязваща тропическата гора, но нямаше и следа от миннообогатителните съоръжения на Болке. Прегледаха повече от четирийсет снимки и на лицето на Мадрид се появи сянка на съмнение.
— Момент — каза Самър. — Дайте ми тази снимка.
Дърк й я подаде и тя я сложи до друга от снимките, наредени на масата.
— Погледнете джунглата на тези две снимки.
Четиримата погледнаха, но видяха единствено безкрайна зеленина.
А после Пит плъзна третата снимка до първите две и каза:
— Цветът! Цветът се променя!
— Именно — отвърна Самър и посочи друга снимка. — Районите, в които джунглата изглежда посивяла, са много ясно очертани и имат правилни форми.
— Да, виждам — съгласи се Мадрид.
— Над целия комплекс са опънати маскировъчни мрежи — каза Пит. — Те са избелели с годините и цветът им вече не съответства на заобикалящата ги джунгла.
Алварес подреди нещо като пъзел от няколко последователни снимки и получи ясно очертан полуостров, врязал се във водите на Гатун. Взе маркер и отбеляза обезцветените райони. Получи се голям правоъгълник и няколко по-малки квадратчета.
— Големият правоъгълник съответства на кея и залива — обясни Пит. — Входът му е скрит от изкуствени мангрови дървета, които се отместват встрани, за да може корабът да влезе.
— А останалите квадратчета? — попита Самър.
— Останалите сгради в комплекса — каза Пит, взе маркера на Алварес и отбеляза резиденцията на Болке, трошачката, бараките на пленниците и цеховете за рафиниране. Описа охраната на комплекса, без да пропусне нито една подробност.
— Колко са затворниците? — попита Мадрид.
— Около осемдесет.