Гън се усмихна.
— Дали не може да намери нова работа и на мен, а?
Мехурчетата ставаха все по-големи и по-големи и на повърхността изскочиха двама водолази. Когато заплуваха към кораба и се качиха на палубата, Гън видя, че това са Дърк и Самър.
— Здрасти, Руди — поздрави го Дърк. — Дошъл си да се гмурнеш с нас ли? Водата е много приятна!
— Не, благодаря. — Гън погледна въпросително към мътните води на канала. — Някакви следи от двигателя?
— Открихме го цял-целеничък на платформата на онзи камион — отвърна Самър. — Контейнерите, които се разпиляха по палубата при потъването на „Залцбург“, като по чудо не са го засегнали.
— Камионът е доста очукан, но не забелязах повреди по самия двигател — добави Дърк. — „Спруънс“ би трябвало да го извади без проблеми.
Гън въздъхна облекчено.
— Чудесна новина! Това означава, че НАМПД няма да плати от джоба си новата язовирна стена. — И погледна Пит.
— Това изобщо не е наша работа — засмя се Пит. — Администрацията на канала ни позволи да наблюдаваме изваждането на „Залцбург“, така че ще продължим да се наслаждаваме на това прекрасно време.
Гън избърса чело с ръкава на ризата си.
— Мен не ме бройте. Бих искал обаче да взема Дърк и Самър, за да ми помогнат с писането на докладите за случилото се. — Посегна към чантата си и добави: — Което ме подсеща, че имам нещо за вас двамата.
Затършува из чантата си, извади малка кутия и я подаде на Самър. Тя я отвори и извади дълго написано на ръка писмо, прикрепено с панделка към подвързан с кожа корабен дневник.
Докато Самър четеше писмото, Дърк огледа кутията и кимна, когато видя адреса на подателя.
— Това е от Пърлмутър. Какво иска?
— Съветва ни да не се връщаме във Вашингтон с Руди — отвърна Самър и погледна умолително баща си. — Кани ни на пътешествие до Огнена земя.
83.
Туристическата пътека „Маунт Върнън“, която свързваше Рослин, Северна Вирджиния, и плантацията Маунт Върнън, дома на Джордж Вашингтон, бе истински оазис на спокойствието, разположен в непосредствена близост до градчето Александрия и столицата Вашингтон. Единствено лекият шум, долитащ от близката магистрала — чийто трафик, между другото, бе доста рехав в момента — нарушаваше тишината, която цареше тук. Покрай брега на река Потомак се виждаха само неколцина подранили бегачи и колоездачи, излезли да навъртят няколко обиколки преди началото на работния ден.
Дан Фаулър събра сили, спринтира последните метри от обичайния си петкилометров маршрут и забави темпо чак когато прекоси въображаемата финална линия. Запъти се бавно и спокойно към близката чешмичка и жадно отпи няколко глътки вода.
— Добро утро, Дан. Как беше кросът?
Фаулър се задави. Обърна се, по брадичката му се стичаше вода. Изненадата му да чуе този толкова познат глас бе очевидна. Пред него стоеше Ан Бенет, облечена в обичайното си делово облекло.
— Ан… как си… — заекна той.
— Добре.
— Къде беше? Толкова се тревожихме за теб!
— Наложи се да замина за известно време.
— Но не уведоми никого. Полицията те издирваше. Всичко наред ли е?
— Да. Беше личен проблем, който не търпеше отлагане.
Фаулър се огледа нервно. Забеляза неколцина бегачи и един мъж, който помпаше спадналата гума на велосипеда си.
— Сама ли си? Страхувах се да не ти се е случило нещо.
— Добре съм. Просто исках да поговорим насаме.
— Разбира се. — Фаулър погледна към една горичка на брега на Потомак, която предлагаше известно уединение. — Защо не се разходим? — каза и я поведе натам.
— Докато отсъствах, разполагах с доста време и размишлявах върху случая — започна Ан.
— Вероятно не знаеш какво стана в крайна сметка — каза Фаулър явно за да я изпита. — Някой открадна един от двигателите на „Морска звезда“ на път за Гротън.
— Да, разбрах за това. Имаме ли заподозрени?
— Не. ФБР се озова в задънена улица.
— Не съм изненадана. Кажи ми, Дан, какво знаеш за микровълновите системи за борба с масовите безредици?
— За тях ли? Не бяха ли разработени от армията? Облъчват те и ти става горещо, направо да се свариш. Май не знам почти нищичко за тях.