— По следите й сме — каза на бомбардировача. — Видиш ли я, хвърляй бомбите.
Бомбардировачът прецени ъгъла, дръпна ръчката и изпрати в морето още две бомби.
— Бомбите изстреляни право в целта. Този път я спипахме, командире!
— Да потърсим още някой кораб — отвърна пилотът и издигна самолета.
Двете експлозии от първите бомби разтърсиха здраво корпуса на „Барбариго“. Лампите по тавана премигнаха, корпусът проскърца, но във вътрешността на подводницата не проникна и капчица вода. За миг изглеждаше, че оглушителният тътен от взривовете ще е най-сериозната последица от атаката — ушите на моряците пищяха, сякаш на педя от тях бяха забили камбаните на базиликата „Свети Петър“ във Ватикана. След миг обаче пищенето бе заглушено от металически тътен, който отекна по протежение на целия корпус, последван от пронизително скърцане.
Капитанът долови леката промяна в баланса на подводницата и изкрещя:
— Докладвайте за щети от носа до кърмата! На каква дълбочина сме?
— Дванайсет метра, синьор — отвърна кормчията.
Никой в контролната зала не промълви и дума. Подводницата продължи спускането си, но то вече бе придружено от просъсквания в пневматичните системи и проскърцвания в металния корпус. Не за тези звуци се ослушваха обаче, а за онези, които така и не успяха да чуят — плясъка на бомбите, които миг по-късно експлодираха близо до спускащата се към дълбините подводница.
Втората атака на хидроплана бе по-неточна от първата, тъй като пилотът бе предположил, че подводницата се е насочила на север, докато „Барбариго“ бе завила на юг. Затова двете приглушени експлозии почти не засегнаха подводницата, която вече се намираше на дълбочина, която я правеше недосегаема за подобна атака.
Всички облекчено си поеха дъх — бяха оцелели. Поне засега. Единственото им опасение бе пилотите да не повикат някой съюзнически кораб за борба с подводници, който да поднови преследването.
Кормчията обаче помрачи доброто настроение на екипажа с думите:
— Капитане, губим скорост!
Де Юлио пристъпи към него и огледа показанията на приборите.
— Електромоторите работят — каза матросът и сбърчи чело, — но мощността не достига до витлото.
— Сала да ми докладва веднага!
— Да, синьор! — Морякът до перископа хукна да доведе главния механик на „Барбариго“, но едва бе направил две крачки, когато на прага на командната зала застана самият механик.
Главният механик Едуардо Сала се придвижваше с грацията на булдозер — набитото му широкоплещесто тяло се носеше по коридорите на подводницата с решителна и безцеремонна походка. Той застана пред капитана и го погледна с пронизващите си черни очи.
— Сала — попита рязко капитанът. — Какво е положението?
— Корпусът е здрав, синьор. През главния люк прониква вода, но се опитваме да я спрем. Имаме един ранен, механик Парма: падна и си счупи китката по време на атаката.
— А как стоят нещата с двигателната тяга? Електромоторите в ред ли са?
— Да, синьор, но изключих основните двигатели.
— Ти луд ли си, Сала? Атакуват ни, а ти изключваш двигателите?
Сала го изгледа почти с презрение.
— Те не ни вършат никаква работа.
— Какво имаш предвид? — попита Де Юлио.
— Проблемът е във витлото — обясни Сала. — Взривовете са засегнали една от перките, изкривили са я, тя се е ударила в корпуса и се е откъснала.
— Една от перките? — попита Де Юлио.
— Целият винт се е откъснал.
Думите на главния механик прозвучаха със силата на смъртна присъда. Без витло „Барбариго“ щеше да бъде подмятана от морето като коркова тапа. Пристанището на Бордо, към което се бяха запътили, вече изглеждаше също толкова недостижимо, колкото и Луната.
— Какво можем да направим? — попита капитанът.
Механикът поклати глава и каза тихо:
— Можем само да се молим. Да се молим за милостта на морето.
Първа част
Стрелата на Посейдон
1.
Юни 2014
Пустинята Мохаве, Калифорния
Това е мит, реши мъжът, бабини деветини. Толкова пъти бе слушал как в пустинята непоносимо жарките дневни температури отстъпвали място на мразовит студ през нощта. Той обаче можеше да потвърди, че в пустинята на Южна Калифорния през юли положението бе съвсем различно. Потеше се и под мишниците на тънкия му черен пуловер се образуваха мокри петна, струйки пот се стичаха и към кръста му. Температурата надвишаваше трийсет градуса. Той погледна луминесцентния циферблат на часовника си, за да се увери, че наистина е два през нощта.