32.
Чжоу Син приличаше на тъп селянин. Очите му бяха разположени прекалено близо, брадичката му беше безволева, а носът му бе зараснал накриво — леко надясно — след едно отдавнашно счупване. Големите му уши и щръкналата му коса допълваха вида му на прост селяк. Подобно внушение напълно устройваше опитния агент на китайското разузнаване. То не само помагаше на Чжоу да се впише в почти всяка среда по време на своите мисии, но подвеждаше и началниците му в китайското министерство на държавната сигурност да подценяват хитростта и интелекта му.
В този момент той разчиташе да създаде същото впечатление у далеч по-семпла компания. С протритите прашни и мръсни дрехи на обикновен работник той по нищо не се отличаваше от повечето жители на Баян Обо, също толкова прашно и мръсно градче в провинция Вътрешна Монголия.
Пресече павираната улица, по която сновяха камиони и автобуси, и се насочи към малкия бар на отсрещната страна. Гласовете, които долитаха от него, се чуваха чак на улицата. Чжоу Син пое дълбоко дъх и отвори дървената врата с нарисуван върху нея отдавна избелял червен глиган.
Щом прекрачи прага, го лъхна мирис на евтин тютюн и застояла бира. Той влезе и огледа помещението с опитно око.
В тесния салон имаше десетина маси, около които седяха миньори от разположения край града открит рудник. Дебелият едноок барман стоеше зад повдигнатия на подиум бар и наливаше на най-закоравелите пияници, заели местата на тезгяха. Единствената украса в помещението бе препарираната глава на глиган, леко проскубана, окачена на стената и дала името на заведението.
Чжоу си поръча байдзиу, любимата на местните алкохолна напитка от зърно, след което седна на една ъглова маса, за да огледа посетителите. Скупчени на групички от по двама-трима, повечето вече бяха успели да погълнат достатъчно алкохол, че да забравят поне за малко тежкия труд в мината. Огледа лицата им — сурови и отрудени — за да открие подходяща жертва. Намери я на няколко маси от неговата — самоуверен и безразсъден млад дърдорко, който разговаряше със своя по-мълчалив и по-едър събеседник.
Чжоу изчака говорещият да пресуши чашата си, преди да се приближи към масата им. Престори се, че залита, бутна с лакът чашата на приказливеца и тя полетя към земята.
— Ей! Какво правиш бе?! Разля ми чашата!
— Хиляди извинения, приятелю — каза Чжоу, като заваляше думите. — Ела на бара и ще ти купя ново питие.
Младият миньор, осъзнал, че току-що е спечелил безплатна почерпка, се изправи и се олюля.
— Да, точно така! Ново питие!
Върнаха се на масата с пълна керамична бутилка байдзиу.
— Аз съм Уен — каза младежът. — Той е Яо.
— Аз съм Цен — представи се Чжоу. — В мината ли работите?
— Че как — отвърна Уен и показа бицепсите си. — Не сме направили тези мускули, като скубем кокошки!
— И какво правите в мината?
— Трошачи сме — отвърна Уен. — Хвърляме рудата в мелниците. Те са големи като къщи и трошат рудата на ей такива парчета. — И пъхна юмрук под носа на Чжоу.
— Аз съм от Баотоу — каза Чжоу. — Търся си работа. Има ли работа в мината?
Уен се пресегна и опипа ръката му над лакътя.
— Работа за човек като теб? Много си хилав, за да работиш в мина. — Засмя се и опръска масата със слюнки, но като видя помръкналия поглед на Чжоу, го съжали. — Е, от време на време някой се наранява в злополука, така че шефовете наемат нови хора. Но опашката сигурно е доста дълга.
— Разбирам — каза Чжоу. — Още байдзиу?
Не изчака отговор и напълни чашите им. Мълчаливият миньор, Яо, го погледна с апатичните си очи и кимна. Уен надигна чашата си и я пресуши на един дъх.
— Чух, че в Баян Обо вадят руда и на черно, вярно ли е? — попита Чжоу, докато отпиваше.
Яо го изгледа подозрително.
— Не, цялата руда идва от едно място — каза Уен и обърса устните си с ръкав.
— Подобни приказки не са здравословни — изсумтя Яо.
Уен сви рамене.
— Всичко си остава между нас.
— Какво имаш предвид? — попита Чжоу.
— Взривяването, копаене, трошенето… всичко това се извършва от държавната компания, която плаща и на мен, и на Яо — обясни Уен. — След натрошаването обаче нечия друга ръка бърка в гърнето с мед.
— И чия е тази ръка?