Яо удари с чашата си по масата.
— Задаваш прекалено много въпроси, Цен!
Чжоу му се поклони и каза:
— Просто се опитвам да си намеря работа.
— Яо е малко докачлив на тая тема, понеже братовчед му, той е шофьор на камион, участва в операцията — обясни Уен.
— И как става това?
— Е, как. Подкупват шофьорите — каза Уен. — През нощта някои от камионите, които превозват рудата до трошачките, товарят отново натрошената руда и я превозват до отдалечена част от мината. После Джиян и неговите камиони идват, претоварват я и заминават. А, ето го и него! — възкликна Уен и посочи един нисък набит мъж със сурово изражение, който току-що бе влязъл в заведението. Крачеше с наперена самодоволна походка.
— Джиян, ще разкажеш ли на моя приятел как изнасяте руда от мината?
Джиян го зашлеви толкова силно, че Уен едва не падна.
— Затвори си бъбривата уста, Уен, ако не искаш да останеш без език. Клюкарстваш като бабичка. — Изгледа Чжоу, после погледна братовчед си. Яо поклати леко глава.
Джиян отиде до Чжоу, улови го за яката и го изправи на крака.
Ръцете на Чжоу останаха да висят покрай тялото му, а самият той се усмихна безобидно.
— Ти кой си? — попита Джиян. Беше доближил лицето си на милиметри от лицето на Чжоу.
— Цен. Фермер от Баотоу. А ти кой си?
Погледът на Джиян проблесна гневно от тази дързост.
— Чуй ме добре, селянче — каза той, като продължаваше да държи здраво Чжоу за яката. — Ако искаш да се върнеш жив и здрав в Баотоу, забрави, че изобщо си идвал тук. Не си видял никого, не си говорил с никого. Ясно ли ти е?
Дъхът на Джиян бе ужасен, лъхаше на тютюн и чесън, но Чжоу не трепна. Ухили се угоднически и кимна.
— Разбира се. Но след като никога не съм бил тук, значи не съм платил осемдесет юана, за да почерпя приятелите ти — каза той и протегна длан, сякаш очакваше някой да му върне парите.
Лицето на Джиян почервеня.
— Изчезвай!
И пусна яката на Чжоу, за да подчертае заплахата си със свит пестник, но бе прекалено близо до него, затова отстъпи крачка назад.
Чжоу очакваше подобен ход и го подсече с крак, захващайки сгъвката на коляното му. Шофьорът се олюля, но преди да се строполи, успя все пак да нанесе силен десен удар. Чжоу отскочи наляво, пое удара с рамото си, а после контраатакува и блъсна Джиян назад. Онзи изгуби равновесие и залитна.
Чжоу го улови и го блъсна в масата. Джиян се строполи на пода като отсечено дърво и не помръдна.
Като видя, че братовчед му пада, Яо скочи и се опита да сграбчи Чжоу в мечешка прегръдка.
По-дребният, но и по-трезвен Чжоу се измъкна с лекота и изрита Яо в коляното. Краката на едрия мъж се подгънаха, което позволи на Чжоу да нанесе няколко бързи удара в главата му — последният беше в гръкляна. Яо се свлече на колене, стиснал гърлото си.
Барът се смълча. Всички погледи бяха насочени към Чжоу. Глупаво бе да привлича толкова внимание, но пък има моменти, когато човек няма друг избор.
— Край на боя! — извика барманът, който обаче беше прекалено зает, за да си направи труда да изхвърли собственоръчно навън участниците в свадата.
Чжоу му кимна, взе чашата си от масата и я изпи на големи глътки. Останалите клиенти се върнаха към шегите и питиета си, без да обръщат никакво внимание на двамата мъже на пода.
Уен бе изгледал кратката схватка в ступор, без да помръдне и на милиметър от стола си.
— Имаш прекалено бързи ръце за фермер.
— Това е от копаенето с мотика — отвърна Чжоу, завъртя ръцете си и ги огледа. — Какво ще кажеш нашият приятел Джиян да ни черпи по едно?
— Ами… — Уен преглътна. — Добре.
Чжоу бръкна в джоба на изпадналия в безсъзнание шофьор и измъкна портфейла му. Извади личната му карта и запамети пълното му име и адрес. Върна портфейла на място, но не и преди да вземе от него банкнота от двайсет юана, която подаде на Уен.
— Изпий едно и за мен — каза му. — Късно е, трябва да се прибирам.
— Да, приятелю Цен, както кажеш — отвърна Уен и се надигна с мъка от стола.
— Ще се видим в мината — каза Чжоу.
— В мината? — попита Уен объркано, но дребничкият фермер от Баотоу вече си бе отишъл.
33.
На следващата сутрин Джиян Сианто излезе от апартамента си в седем и половина. Челото му бе превързано и той крачеше сковано, за да облекчи спазмите, които пронизваха главата му при всяка крачка. Ако не бе така погълнат от тази си задача, вероятно щеше да забележи, че мъжът, който го бе пребил снощи в „Нервният глиган“, седи в една тойота китайско производство от другата страна на улицата и чете вестник „Женмин Жибао“, официалния орган на комунистическата партия.