Тя огледа кабината с надеждата да открие нещо, което да използва като оръжие. В нея обаче — дори в жабката — нямаше абсолютно нищо освен картата и лаптопа на предната седалка. Ан посегна към компютъра.
Успя да го отвори и да го включи. Докато операционната система се зареждаше, надникна през прозореца. Пабло стоеше пред касата. Ан разполагаше с прекалено малко време, за да изпрати зов за помощ… ако камионът изобщо разполагаше с безжичен достъп до интернет.
Дисплеят на лаптопа най-после светна. След цяла вечност се появи прозорче с въпроса дали желае да се включи в мрежата на съседното крайпътно заведение „Дизел & Дайн“.
— Да! — извика тихо тя и кликна върху иконката. След секунди главната страница на интернет търсачката се зареди.
Радостта й бе съвсем краткотрайна, тъй като тя хвърли поглед към прозореца и видя Пабло да излиза от бензиностанцията. Пулсът й заби ускорено. Тя трескаво обмисляше какво да прави. Не разполагаше с достатъчно време да влезе в електронната си поща и да изпрати съобщение. Хрумна й отчаяна идея. Написа бързо четири букви и зачака отговор. Когато се появи ново прозорче, тя слезе с курсора към дъното на екрана и откри нужния й линк за търсене на информация в базата данни. Кликна върху него, трескаво написа съобщението и вдигна поглед. Пабло бе само на няколко крачки от камиона.
Пръстите й затанцуваха по клавиатурата, спряха само за миг, за да дадат команда „изпращане“ — и то тъкмо в мига, в който дръжката изщрака. Тя затвори рязко лаптопа и го бутна на мястото му частица от секундата преди Пабло да отвори вратата.
Сърцето й туптеше лудешки.
Пабло се настани на шофьорската седалка, обърна се и я изгледа въпросително.
— Шунка и сирене или риба тон? — Държеше два увити във фолио сандвича.
— Риба тон — отвърна Ан.
Пабло подкара. Шофираше и ядеше едновременно, но без да отклонява вниманието си от магистралата.
След като си изяде сандвича, извърна глава към Ан и заяви ухилено:
— Ти си влюбена в мен!
— Какво?!
— Сто на сто си влюбена в мен. Защо иначе ще ме следиш и ще се появяваш там, където съм и аз?
— Точно за това пътуване не дойдох по мое желание — каза тя. — Моля те, пусни ме!
Пабло се разсмя гръмогласно.
— Прекалено си умна, за да те пусна… и прекалено хубава, за да те убия.
На Ан й призля от думите му, но продължи да поддържа разговора.
— Двигателя на „Морска стрела“ ли превозваме?
— Може би.
— Защо уби мъжете, които ти помогнаха да го откраднеш?
— Те изпълниха задачата си и вече бяха ненужни. Освен това знаеха повече, отколкото трябва. Мисля, че това слага край на разговора ни за момента — каза Пабло, включи радиото и усили звука.
Прекосиха западната част на Кентъки и след четири часа навлязоха в Падука. Пабло спря на една бензиностанция в покрайнините на града и позвъни по телефона. След няколко минути се появи очукан ръждясал пикап, шофиран от мъж, целия покрит с татуировки, който ги заведе до брега на река Охайо. Там до стар дървен кей ги очакваха буксир и шлеп, натоварен с контейнери. Пабло паркира камиона непосредствено до шлепа.
Отдавна минаваше полунощ и на кея не се виждаше жива душа. Пабло откачи ремаркето и откара влекача на близкия паркинг. Когато се върна, татуираният вече бе закачил ремаркето със стоманени въжета и го товареше на шлепа с доковия кран. Пабло скочи на шлепа и помогна на татуирания да привърже ремаркето за палубата, после се върна за Ан.
Тя се престори на заспала и че се буди, когато колумбиецът откопча белезниците й от рамката на леглото и ги щракна на ръцете й. Едва сега забеляза, че в белезниците е вграден някакъв сензор. Пабло я помъкна към кея.
Светлините на Падука блещукаха вдясно покрай бреговете на река Охайо, която се носеше покрай тях като черна струя меласа. Пабло я държеше здраво, докато я водеше към буксира. Очуканото покрито с ръжда корабче бе готово да затегли шлепа надолу по реката.
Когато стигнаха до тесния трап, Ан се поколеба, но Пабло я побутна напред.
Ан всъщност не се страхуваше от тясното мостче, а от това, което я очакваше на корабчето. Досега бе окована с белезници в кабината на камион, сега щеше да е окована с белезници в трюма на кораб, а после… кой знае какво я очакваше? Нямаше представа къде я води Пабло, но знаеше, че най-много трябва да се страхува от мига, в който той щеше да свали белезниците й. Именно този страх я накара да действа.