Главите им изскочиха над водата. Заобиколени бяха от бурно море с бели гребени по вълните. Слънцето вече бе залязло, а смрачаващото се небе бе оловносиво. Съчетанието от тези два фактора щеше да ги направи невидими за всеки преминаващ кораб, дори за „Александрия“, който щеше да ги търси. Самър обаче мислеше за нещо съвсем друго.
Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към брат си:
— Флагщок, а?
— Най-доброто, което успях да направя предвид обстоятелствата. Как ти е кракът?
— Кракът ми е добре, но имам болезнена крампа — отвърна тя и го погледна угрижено. — Излязохме прекалено бързо и съкратихме доста времето за декомпенсация.
— Не чак толкова много. Усещаш ли някъде сърбеж?
— Прекалено съм замръзнала, за да усещам каквото и да било.
— Тази нощ може да спим в декомпресионната камера на „Александрия“ — каза той и огледа хоризонта.
— Но това не е най-належащият ни проблем.
Най-накрая видяха научноизследователския кораб на НАМПД далеч на запад. Тъмната ивица на мадагаскарското крайбрежие се намираше по-близо, но на север.
— „Александрия“ плава срещу течението — отбеляза Дърк. — Няма начин да стигнем кораба с плуване.
— Вероятно са огледали района и използват сонара, за да открият подводницата. Докато се върнат тук, течението ще ни е отнесло чак до Австралия.
— Значи трябва да доплуваме до брега — каза Дърк.
— Ще издържиш ли?
— Имам ли избор?
Самър огледа бреговата ивица, потопи лице във водата и заплува. И двамата бяха отлични плувци и се намираха в добра форма. При нормални обстоятелства плуването до брега щеше да е забавна игра, вярно, малко уморителна, но все пак забавна. Стресът от преживяното на борда на подводницата обаче, в съчетание със студените води на океана, превърна играта във въпрос на живот и смърт. Умората ги връхлетя почти мигновено. Самър не можеше да повярва колко бързо ръцете и краката й се наливат с олово.
Неспокойното море представляваше допълнително препятствие. Вълните заливаха главите им и пълнеха устите им със солена вода. Плуването към брега означаваше, че трябва да прекосят течението. Всяко загребване ги приближаваше към брега, но и ги отклоняваше на изток, а това означаваше още по-далеч от „Александрия“.
Плуваха рамо до рамо, като спираха за почивка на всеки десет минути. От време на време Дърк изваждаше фенерчето и насочваше лъча му към кораба. По време на третата им почивка вкочанените му пръсти изпуснаха фенерчето и то потъна към дълбините като свещ в кладенец. Научноизследователският кораб на НАМПД се отдалечи още повече и накрая се превърна в танцуваща по вълните светлинка на хоризонта.
— Хайде, остава ни по-малко от миля — каза Дърк.
Самър се опита да загребе отново, но ръцете й не се подчиниха. Силна болка прониза левия й крак, после постепенно отшумя, но заедно с нея тя изгуби и усещането си за него. Кракът й бе станал безчувствен. Започна все по-често да спира, за да си почине, и скоро Дърк видя, че сестра му остава без сили.
— Представи си, че сме на Хаваите — каза й. — Ще се състезаваме до Уайкики.
— Добре — едва успя да промълви тя.
Макар небето бързо да помръкваше, Дърк видя апатията в очите й. Сграбчи гащеризона й и заплува странично, макар самият той да бе на края на силите си. Студът бе проникнал чак до костите му и не след дълго вече тракаха не само зъбите на Самър, но и неговите.
Почувства как тялото й се отпуска и осъзна, че тя не е в състояние да продължи. Хипотермия. Трябваше да излязат от водата колкото се може по-бързо.
Едва дишаше, но не спираше да говори на Самър, да я окуражава, да й задава безкрайни въпроси, на които така и не получаваше отговор. Когато тя отпусна унило ръце, Дърк я обърна по гръб и я задърпа за яката. Вече не можеше да си позволи да спира и да почива.
Продължи да плува ритмично, макар всяко загребване да му причиняваше болка. Бе изцедил и последните си запаси от сила, мускулите му го умоляваха да спре, но Дърк успя някак си да прогони агонията и продължи да плува към брега. Скоро видя прибоя — той постепенно ставаше все по-голям и по-голям — и най-сетне успя да чуе вълните да се разбиват в брега. Това му даде сили да задърпа още по-силно, макар и на границата на изтощението.
Една вълна ги заля и Дърк изплю солената вода, напълнила устата му. Самър се закашля, тъй като също бе погълнала вода. Следващата вълна ги тласна напред, а тази, която дойде след нея, се разби върху тях. Дърк стискаше здраво Самър, боеше се да не я изпусне, докато вълните ги подмятаха към брега.