— Защо избягахте от там? — запита Таплън.
— Сега ще ви разправя. Но най-напред трябва да се изсушите? Пепе, иди малко при майка си и сестра си, а ние ще се заловим за работа.
Пепе се поклони и влезе вкъщи.
Старецът дотътри два снопа пръчки, постави ги на плоча в двора и ги запали. Съблякохме горните си дрехи, закачихме ги на плета, седнахме до огъня и се обръщахме към него ту с едната, ту с другата си страна. Не се мина много време и се изсушихме добре.
— Вижте каква е работата — започна старецът. — Когато ни срещнахте последния път, отивахме да си вземем нещата от старата къщица. Тогава вече си бяхме купили тази къща. Ние толкова се забравихме от нападението на ония разбойници, че не се сетихме да ви кажем де ще живеем занапред. После, когато вие заминахте, се досетихме и искахме да пратим момчето си да ви търси в лагера, но се бояхме да не ви навлечем неприятности, загдето се познавате с нас, бедните диваци.
Последната дума той произнесе с усмивка, със съзнанието на човек, който отлично знае, че нито той, нито неговото семейство приличат на „диваци“.
— Напразно сте се страхували! — каза Таплън, очите на когото все поглеждаха вратата на къщата, гдето се бе скрил предметът на неговите търсения. — Щяхте да ме избавите от силно безпокойство… Впрочем, безпокоеше се и моят приятел, ей този сеньор — великодушно прибави той и ме посочи. — На другия ден отидохме да ви видим, но не намерихме никого. Помислихме си, че ви се е случило нещо лошо.
— Не, никога не ми се е случвало нещо преди онази работа, когато вие се явихте като наши избавители — каза старецът.
От по-нататъшния разговор с него научихме, че той е живял с жена си по-рано в Халап, дето е служил в къщата на богат търговец, който умрял преди осем години и му оставил малко пари, за да си нареди къщата. Дъщерите му се научили да плетат от слама и тръстика шапки и кошници, а старите се занимавали с градинарство, тоест, култивирали някои видове овощия, които продавали в града. Тъй като било неудобно да стоят при лагера, вследствие разпуснатостта на войниците, си купили тая къща, дето прекарвали съвършено спокойно.
— Пепе, Анита! — извика старецът, когато ние пак приехме приличен вид, като облякохме изсъхналите си дрехи. — Пригответе нещо за сеньорите, да закусят.
Момичетата се завтекоха да изпълнят неговата поръчка. През отворените прозорци се виждаше как шетат около трапезата.
— Много ли ви се харесва малката, Чарли? — попитах на английски моя приятел.
— И още питате! — с негодуващ тон продума той. — Разбира се, че ми харесва, толкова много ми харесва?
— Че сте готов заради нея да направите някоя глупост — довърших аз.
— Съвсем не глупост? Готов съм да се оженя за нея — ето що!? Впрочем, аз вече съм ви казвал това!
— Казвали сте ми?
— Е че какво? Нима не ми вярвате?
— Защо да не ви вярвам? Вие въобще сте такъв човек, който не се спира пред нищо.
— Приказвате, като че ли съм готов да се кача на бесилка, или да се хвърля в огън.
— Почти така. Вашата готовност да се ожените за една полудивачка, с която още не се познавате добре, прилича на тия подвизи.
— Тя съвсем не е полудивачка! Нали чухте, че тия момичета са се възпитавали в града? Я ги погледнете, как се държат; послушайте колко чисто говорят испански. Те са същински сеньорити!
— Нека е така, Чарли, но ми се струва, че вашата женитба няма да излезе на добре.
— Защо? — попита Таплън, който започна сериозно да се ядосва.
— Сами ще видите защо? А знаете ли какво? Мен много ми харесва Анита.
— Тъй ли? На, виждате ли!
— Виждам, че всички ние, мъжете, си приличаме: не можем да гледаме равнодушно едно момиче.
Докато си приказвахме така около огъня, един конник спря до къщата.
Бе млад човек, очевидно — богат и благороден, в син кадифен панталон и куртка, обсипани с масивни сребърни копчета, в сафтинени ботуши с големи сребърни шпори, богато украсена шапка и пелерина от най-тънко сукно, небрежно наметната на раменете му.
Юздите на коня и седлото също лъщяха от сребърни украшения, а самият кон бе чистокръвна арабска порода.
— El dueno! (Господарят!) — каза старецът, щом го видя.
— А! — промълви Таплън, очевидно смаян, че тука има „господар“.
И аз бях зачуден.
— На какво е господар? — запитах колкото се може по-небрежно.
— На цялата земя наоколо! — отвърна старецът. — Моя е само къщата, а земята е негова. Той е много богат плантатор? Buenos dias, don Juan! (Добър ден, дон Хуан!) — прибави той и ниско се поклони.
— Добър ден, старче — високомерно отговори конникът и майсторски скочи от коня си. — Тука ли е Анита!