Докато пушеше, наблюдаваше момчето. Сетне мислите му се върнаха към Кътбърт, вечно засмения Кътбърт — дори смъртта си бе посрещнал с усмивка — и Корт, вечно намръщения, и Мартин, който се смееше понякога — странна усмивка, която грее със свой собствен тревожен блясък — като око, което примигва в мрака и разкрива кръвоизлив. Имаше и един сокол, разбира се. Соколът се казваше Дейвид, по името на момчето с прашката от онази легенда1. Стрелецът бе сигурен, че соколът не изпитваше никакви други нужди, освен да убива, да дере и да всява ужас. Също като Стрелеца. Дейвид не бе дилетант, а истински професионалист.
Може би соколът Дейвид бе по-близък с Мартин, отколкото с всеки друг… и може би майка му Габриела знаеше това.
Остри стомашни спазми го разтърсиха, но изражението на лицето му не се промени. Загледа се как цигареният дим се издига към горещото небе на пустинята и се разтваря в нажежения въздух. Мислите му се върнаха към настоящето.
II
Небето беше бяло, съвършено бяло; във въздуха се носеше мирис на дъжд. Ароматът на жив плет и зеленина бе силен и опияняващ. Пролетта бе в разгара си.
Дейвид бе кацнал на ръката на Кътбърт, малка машина за унищожение с блеснали златисти очи, с безизразен поглед. Каишката, завързана за краката на птицата, бе навита около китката на Кътбърт.
Корт стоеше встрани от двете момчета, мълчалива фигура в покрити с кръпки кожени панталони и зелена памучна риза, пристегната със стар, широк войнишки колан. Зеленото на ризата му се сливаше със зеленината на храстите и хълмистите поляни, където дамите още не бяха започнали играта си на крокет.
— Пригответе се — прошепна Роланд на Кътбърт.
— Готови сме — уверено отвърна той. — Нали, Дейвид?
Говореха на простонародния език, словото, използвано от слугите в кухнята и земеделците. Денят, в който щяха да им разрешат да използват своя собствен Свещен език в присъствието на други хора, все още бе далеч.
— Денят е прекрасен, нали? Помирисвате ли дъжда? Той…
Корт внезапно вдигна клетката, която държеше в ръката си, и отвори вратичката. Гълъбът полетя към небето. Кътбърт развърза каишката, но се забави; соколът вече се бе издигнал, излитането му бе доста тромаво. Няколко махания с криле и той влезе във форма. Бърз като куршум се насочи право нагоре, набра височина и се издигна над гълъба.
Корт отиде до хлапетата и без да промълви нито дума, заби огромния си юмрук в ухото на Кътбърт. Момчето падна без да издаде звук и устните му се разтегнаха в зловеща гримаса. Струйка кръв бавно потече от ухото му и покапа по зелената ливада.
— Забави се — каза Корт.
Кътбърт се мъчеше да се изправи на крака.
— Съжалявам, Корт. Само…
Той го удари отново и Кътбърт се строполи на земята. Кръвта потече по-силно.
— Говори на Свещения език — тихо му нареди. Гласът му бе спокоен, леко дрезгав. — Покай се на езика на цивилизацията, в защита на която са загинали далеч по-свестни хора от теб, влечуго такова.
Момчето отново се заизправя на крака. Очите му бяха пълни със сълзи, но устните му не трепваха; бяха здраво стиснати и образуваха тънка линия на омраза.
— Съжалявам — започна Кътбърт, овладял гласа си. — Опозорих баща си, чието оръжие се надявам да нося един ден.
— Точно така, хлапе. Ще обмислиш грешката си и ще възвърнеш рефлексите си с помощта на глад. Никаква вечеря! Никаква закуска!
— Вижте! — извика Роланд и посочи нагоре.
Соколът се бе издигнал над реещия се във висините гълъб. Носеше се над него, разперил здравите си криле; сякаш бе застинал неподвижно сред спокойното, безоблачно пролетно небе. Сетне сви крила и се спусна като камък. Двете тела се сблъскаха и в един миг на Роланд му се стори, че вижда кръв във въздуха… но това може би бе плод на въображението му. Соколът изкряска победоносно. Гълъбът изпърха с криле и падна на земята. Роланд се втурна към него, като обърна гръб на Корт и на наказания Кътбърт.
Соколът бе кацнал край плячката си и самодоволно разкъсваше заоблените бели гърди на гълъба. Няколко пера паднаха бавно на земята.
— Дейвид! — извика момчето и подхвърли на птицата късче заешко месо, което бе извадило от джоба си. Хищникът го хвана още във въздуха и го погълна. Роланд се опита да го завърже.
Птицата се извърна почти инстинктивно и заби клюна си в ръката на момчето. Зейна дълбока, продълговата рана.
Роланд изстена, но отново опита да хване птицата. Този път успя да предугади атаката на Дейвид, който го клъвна по дебелата кожена ръкавица. Подхвърли на сокола ново парче месо, сетне му нахлупи качулката. Дейвид послушно кацна на китката му.