П. Г. Удхаус
Стрихнин в супата
Още щом Наливната бира влезе в бара на „Въдичарски отдих“, на всички ни стана ясно, че човекът не е на себе си. С изопнато и измъчено лице той се настани в най-отдалечения ъгъл, свеси глава и с нищо не допринесе за интересния разговор, който — съсредоточен около господин Мълинър — протичаше край камината. При това от време на време дълбоко въздишаше.
Един изпълнен със съчувствие Джин и тоник си остави чашата на масата, отиде при страдалеца и сложи благосклонна ръка на рамото му.
— Какво има, старче? Да не си изгубил някой приятел?
— По-лошо — въздъхна отново Наливната бира. — Изгубих криминалния си роман. Тъкмо го преполових на идване и взех, че го забравих във влака.
— Същото се случи веднъж и с моя племенник Сирил, Дето завърши вътрешна архитектура — обади се господин Мълинър. — Хората често забравят книгите си.
— А сега — тъжно продължи Наливната бира — няма да мога да мигна цяла нощ и все ще се питам кой е отровил баронета1 сър Джефри Тътъл.
— Нима баронетът е бил отровен?
— Да. Ако питате мен, това е работа на викария. Бил известен с интереса си към екзотичните отрови.
Господин Мълинър се усмихна снизходително.
— Не е викарият. Случайно съм чел „Мистерията в имението Мърглоу“. Убиецът е водопроводчикът.
— Какъв водопроводчик?
— Онзи, дето се появява във втора глава, за да поправи душа. Сър Джефри се отнесъл зле с леля му през 1896 година и затова той прикрепил с лепило отровна змия към тръбата на душа. Когато баронетът пуснал топлата вода, лепилото се размекнало, змията се плъзнала надолу, ухапала го по крака и изчезнала в канала.
— Не е възможно! — възрази Наливната бира. — Между втора глава и убийството има няколко дни.
— Водопроводчикът си забравил змията вкъщи и трябвало да се върне да я вземе — поясни господин Мълинър. — Надявам се това разкритие да смъкне камък от душата ви.
— Чувствам се като нов — призна Наливната. — Цяла нощ не мигнах все се чудех как е станало убийството.
— Напълно ви вярвам — същото се случи с племенника ми Сирил. В наше време няма нищо по-забележително — продължи господин Мълинър, като отпи от топлия си скоч с лимон — от начина, по който криминалните романи завладяха обществеността. Истинският поклонник на тази литература няма да се спре пред нищо, за да си набави желаното четиво. Той е като наркоман, лишен от дневната си дажба кокаин. Племенникът ми Сирил…
— Няма да повярвате какви неща си забравят хората по влаковете — започна една Малка халба. — Чанти, чадъри, дори препарирани шимпанзета. Онзи ден ми разказаха как…
Племенникът ми Сирил (не се даде господин Мълинър) беше най-запаленият и страстен читател на криминални романи, когото аз лично познавам. Отдавам това на факта, че като повечето вътрешни архитекти и той беше такъв един крехък, деликатен младеж, изключително податлив на всякакви заболявания. Всеки път, когато се заразяваше от поредния грип, заушки или шарка, той прекарваше възстановителния период на легло в четене на криминални романи. А тъй като апетитът идва с яденето, по времето, когато започва тази история, той се бе превърнал вече в истински наркоман — не само поглъщаше всеки роман от този тип, който можеше да докопа, но и присъстваше на всяко театрално представление, в което от бюфета най-неочаквано изскачат костеливи ръце, а публиката недоумява, ако светлината не угасва поне веднъж на всеки десет минути.
Та именно докато гледал „Сивият вампир“ в театър „Сейнт Джеймс“, Сирил се озовал до Амелия Басет — момичето, което заобичал с целия събуден плам на мъж, който до този момент предпочитал, общо взето, да се измъква на пръсти от присъствието на нежния пол.
Впрочем той не знаел, че името й е Амелия Басет. Виждал я за пръв път. Ала не се съмнявал, че е срещнал съдбата си, и по време на цялото първо действие се чудел как да предизвика запознанство. Когато запалили светлините в залата, за да оповестят края на първо действие, остра болка в десния крак го извадила от дълбокия му размисъл. Тъкмо се питал дали не е хванал подагра или ишиас, когато при по-обстоен преглед установил, че просто съседката му, погълната от напрегнатото действие на сцената, най-разсеяно била загребала шепа от плътта му и в момента я извивала в екстаза на моминското си вълнение.
Това се сторило на Сирил подходяща изходна точка.
— Извинете — започнал той.
Момичето се обърнало към него. Очите му горели, а връхчето на носа му още потръпвало.
— Моля?
— Кракът ми — пояснил Сирил. — Ако сте си свършили работата, мога ли да си го получа обратно?