— Не, сега рядко получавам новини от къщи.
— Ах, да! Както и да е, бях на гости у семейство Райт. (Това беше семейството на нейни съученички, които се бяха преместили във Флоренция.) Тогава Бини ми писа на връщане да се отбия в Пиза, за да мога да дойда днес тук… Виж! Изглежда, че събранието започва.
Беседата беше за идеалната република и дълга на младежта да се подготви за нея. Възгледите на лектора бяха доста неясни, но Артур слушаше с благоговеен възторг. По това време Артур беше твърде безкритичен, възприемаше
——
Калабрия — планинска област в Южна Италия.
нравствените идеали, без да се замисля върху тях. Когато беседата и последвалите я дълги разисквания свършиха и студентите започнаха да се разотиват, той отиде при Джема, която все още стоеше в ъгъла на стаята.
— Мога ли да те придружа, Джим? Къде си отседнала?
— У Мариета.
— Старата икономка на баща ти?
— Да. Тя живее доста далече оттук. Те вървяха известно време, без да говорят. После Артур изведнъж каза:
— Ти си вече седемнадесетгодишна, нали?
— През октомври навърших седемнадесет.
— Винаги съм бил убеден, че няма да станеш като другите момичета — да ходиш по балове и да се занимаваш с други подобни неща. Джим, толкова пъти съм си мислил дали и ти ще бъдеш в нашите редове.
— И аз съм мислила.
— Спомена, че си помагала на Бини. Аз дори не знаех, че го познаваш.
— Не на Бини, а на другия.
— Кой е другият?
— На онзи, с когото разговарях тази вечер — на Бола.
— Добре ли го познаваш? — прекъсна я Артур и в гласа му прозвуча нотка на ревност. Името на Бола винаги предизвикваше неприятно чувство у него. Между тях бе възникнало съперничество във връзка с една задача, която комитетът на „Млада Италия“ възложи на Бола, като счете, че Артур е още твърде млад и неопитен.
— Познавам го доста добре и той много ми харесва. Живее в Ливорно.
— Зная. Отиде там през ноември…
— Заради параходите. Артур, не мислиш ли, че твоят дом е по-безопасен за такава работа? Никой не би се усъмнил в такова богато корабовладелческо семейство като вашето. Още повече, че ти познаваш всички на пристанището…
— Ш-т! По-тихо, мила! Значи книгите от Марсилия1 бяха скрити у вас?
——
1 По това време вестникът „Млада Италия“ и други материали на организацията са били печатани в Марсилия и тайно внасяни в Италия през Ливорно.
— Само за един ден. Ох! Може би не трябваше да ти казвам това.
— Защо не? Ти не знаеш, че аз съм член на организацията. Джема, мила, нищо на света не би ме направило по-щастлив от това и вие да се присъедините към нас. Ти и отец Монтанели.
— Твоят padre. Но нима той…
— Не, той има други убеждения. Но понякога аз съм мечтал… по-право — надявал съм се… не знам…
— Но, Артур! Той е свещеник!
— Какво от това? В организацията има свещеници — двама от тях пишат във вестника. И защо не? Предназначението на духовенството е да води света към по-високи идеали и цели, това което и организацията се мъчи да прави. В края на краищата въпросът е по-скоро религиозен и нравствен, отколкото политически. Ако хората са подготвени да бъдат свободни и съзнателни граждани, никой не може да ги държи в робство.
Джема се намръщи.
— Струва ми се, Артур — каза тя, че има някаква грешка в твоята логика. Свещениците проповядват религиозна доктрина. Не виждам каква връзка има това с прогонването на австрийците.
— Свещеникът проповядва християнство, а Христос е бил най-великият революционер.
— Знаеш ли, онзи ден говорихме с баща ми за свещениците и той каза…
— Джема, но баща ти е протестантин. След кратко мълчание Джема го погледна открито, право в очите.
— Слушай, по-добре да оставим този въпрос. Ти винаги проявяваш нетърпимост, когато говориш за протестантите.
— Не съм имал такова намерение. Но аз мисля, че обикновено протестантите проявяват нетърпимост, когато говорят за католическите свещеници.
— Аз пък мисля обратното. Във всеки случай ние доста често сме се карали на тази тема и няма защо да започваме отново. Какво мислиш за беседата?
— Много ми хареса — особено последната част. Радвам се, че той говори така убедително за нуждата да живеем с идеалите на републиката, а не да мечтаем за нея. Това е като думите на Христа: „Във вас е царството небесно“.
— А на мене тъкмо тази част не ми харесва. Говори се толкова много за прекрасните неща, които трябва да мислим, да чувствуваме, и какви трябва да бъдем, а не се казва нищо за онова, което на дело би трябвало да се извърши.
— Когато решителният час настъпи, ще има много работа за нас, но ние трябва да имаме търпение — големите промени не стават за един ден.