— Няма какво да ви кажа, скъпи padre. Не съм се обвързвал с нищо и все пак съм обвързан.
— Не разбирам…
— Какъв е смисълът на клетвите? Не те обвързват хората. Ако си убеден в това, което чувствуваш, ти си обвързан. Ако не си убеден — нищо не е в състояние да те обвърже.
— Искаш да кажеш, че това… това твое чувство не може да се промени? Артур, мислиш ли какво говориш?
Артур се обърна и погледна Монтанели право в очите.
— Padre, попитахте ме дали ви се доверявам. А вие не ми ли вярвате? Ако наистина имах какво да ви кажа, щях да ви го кажа. Но няма смисъл да говорим за тези неща. Не съм забравил думите, които ми казахте онази вечер. И никога няма да ги забравя. Но аз трябва да следвам моя път, да вървя към светлината, която виждам пред себе си.
Монтанели откърти цветче от шипковия храст, откъсна листенцата му едно по едно и ги хвърли в езерото.
— Имаш право, carino, да не говорим повече за това. Изглежда, че многото думи няма да помогнат… Да, хайде да се прибираме.
ТРЕТА ГЛАВА
Есента и зимата минаха без особени събития. Артур четеше усилено и имаше малко свободно време. Но въпреки това един-два пъти в седмицата успяваше да намине макар за няколко минути към Монтанели. От време на време той търсеше помощта му при изучаването на някоя трудна книга, но в тези случаи разговорът се придържаше само към учебния материал. Монтанели по-скоро чувствуваше, отколкото забелязваше, непреодолимата преграда между тях и избягваше всичко, което: би изглеждало като опит да се възстанови предишната близост. Сега посещенията на Артур му причиняваха по-скоро болка, отколкото радост, толкова мъчително беше постоянното усилие да изглежда спокоен и да се държи тъй, като че нищо не бе се променило. От своя страна Артур също забелязваше, без да може да я разбере, почти неуловимата промяна в поведението на Монтанели. С неясното чувство, че това е във връзка с неприятния въпрос за „новите идеи“, той избягваше да засяга темата, която непрекъснато го занимаваше. Въпреки това той никога не бе обичал Монтанели така дълбоко, както сега. Смътното, натрапчиво чувство на незадоволеност, на душевна пустота, което той с толкова труд се бе мъчил да задуши с изучаване на богословието и със съблюдаване на обредите, беше изчезнало при първия допир с „Млада Италия“1. Изчезнаха и всичките му болезнени видения, родени в самотата и бдението при леглото на умиращата, съмненията, от които трябваше да се спасява с молитви. Заедно с пробуждането на това ново увлечение, намирането на по-ясен религиозен идеал (за него студентското движение беше повече религиозно, отколкото политическо), той намери и душевен покой, почувствува обич към човека. В това екзалтирано състояние светът му се струваше озарен от светлина. В онези, които по-рано ненавиждаше, той откри нови, привлекателни черти, а Монтанели, който вече пет години беше негов идеал, сега се яви пред очите му с ореола на бъдещия месия на новата вяра. Той слушаше с горещо желание неговите проповеди, опитваше се да намери в тях следите на вътрешно родство с републиканската идея, усилено изучаваше евангелието и се възхищаваше от демократичния дух на християнството в дните на неговото възникване.
Един ден през януари той се отби в семинарията, за да върне една книга. Като чу, че отецътректор го няма, той отиде в кабинета на Монтанели, сложи книгата в библиотеката и се готвеше да излезе от стаята, когато заглавието на оставената върху масата книга привлече вниманието му. Книгата беше „De monarchia“2oT Данте. Той започна да чете и скоро така се увлече, че не усети, когато вратата се отвори и затвори. Гласът на Монтанели го стресна.
— Не те очаквах днес — каза свещеникът, като хвърли поглед върху заглавието на книгата. — Тъкмо щях да пратя да те питат дали можеш да дойдеш при мене тази вечер.
— Нещо важно ли има? Аз съм зает тази вечер, но ако трябва…
— Не, може и утре. Искам да те видя, тъй като във вторник заминавам. Викат ме в Рим.
— В Рим? За дълго ли?
——
’ „Млада Италия“ — революционна организация, основана в 1831 година, бореща
се за освобождаването на Италия от чуждо господство и превръщането й в република.
2 „De monarchia“ („За монархията“) — произведение на великия италиански поет Данте Алигиери (1265–1321), пропагандиращо идеята за създаването на силна и обединена италианска държава, възглавявана не от папата, а от светска власт.
През XIX век била една от книгите, забранени от папата.
— В писмото се казва „до след Великден“. Викат ме от Ватикана. Щях да ти съобщя веднага, но бях много зает. Трябваше да уредя някои неща в семинарията и да подготвя идването на новия ректор.