— Споменавал ли е, че е ходил до жилището й? — прекъсна го Маккормик.
— Никога. Но и вие не бихте го направили на негово място, нали? Искам да кажа, че ако сте убеден, че някое гадже току-що ви е вързало тенекия, няма да се хвалите с това пред хората. Няма нищо странно в това, че не ни го каза. Странно би било да го изтърси, за да го скъсаме после от подигравки — Леон запали цигара и отново погледна предизвикателно Маккормик.
— Как беше облечен? — попита Уортън.
Леон се намръщи, опитвайки се да си припомни.
— Кожено яке, зелено поло, черни джинси, черни обувки „Док Мартенс“.
— Не носеше ли вълнена риза?
Леон поклати глава.
— Онази вечер — не. Защо? Да не сте открили нишки от вълна по дрехите й?
— Не по дрехите — отвърна Уортън. — Според нас тя е била…
— Не мисля, че сега е моментът да съобщаваме подробности за веществените доказателства — прекъсна го твърдо Маккормик. — Не се ли обезпокоихте, когато Шаз Боуман не се яви на обичайната ви среща?
Леон сви рамене и издиша струя дим.
— Не, не бих казал, че сме били обезпокоени. Кей спомена, че сигурно са й предложили нещо по-добро. Лично аз бях по-склонен да мисля, че е предпочела компанията на компютъра си и си пише домашното.
— Била е любимка на преподавателя ви, нали? — тонът на Уортън стана отново фалшиво добродушен.
— Нищо подобно. Тя просто си беше бачкатор и толкова. Вижте какво, не е ли по-добре да се поогледате за онова копеле, вместо да си говорим тук? Няма да откриете убиеца и в отдела по профилиране. Ние се хванахме на тази работа, за да разкриваме такива престъпления, а не да ги извършваме, човече.
Уортън кимна.
— Така че колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре. Имаме нужда от помощта ти, Леон. Ти си опитен криминалист, но имаш и много добре развит инстинкт, в противен случай не би бил приет в отдела по профилиране. Би могъл да ни помогнеш с нещо. Какво ти казва инстинктът за Тони Хил? Искам да кажа, сам знаеш, че той не е искал да бъдеш приет в отдела, нали?
Тони се взираше в тъмносиния екран. Маккормик и Уортън му бяха забранили достъпа до служебните помещения на отдела, но те или не бяха наясно, че компютрите на целия екип са свързани в мрежа, или пък нямаха представа как да го изключат от нея. Влизането беше съвсем просто — нямаше как да бъде друго, защото компютърната грамотност на хората, които го ползваха, беше като на седемгодишно дете. Всички персонални компютри в офиса бяха свързани чрез централен сървър, през който минаваше цялата информация. Модемната връзка даваше възможност всеки от отдела, който работи извън офиса, да влиза директно в личната си информация, както и в тази, която беше общодостъпна. По съображения за сигурност всеки имаше собствено потребителско име, както и собствена парола. Всички бяха инструктирани да променят паролата си ежеседмично, за да предотвратят евентуално изтичане на информация. Друг въпрос беше дали са спазвали тази инструкция.
Това, което никой от другите не знаеше, бе че Тони разполага със списък на потребителските им имена. Така погледнато, той можеше да влезе в компютрите на отдела под името на който и да било от тях — машината не би могла да направи разлика. Разбира се, без парола не би могъл да проникне до личните им файлове, но поне щеше да бъде вътре в системата.
Веднага щом се прибра у дома след разпита, той включи компютъра. Повика първо попълнения формуляр, с който Шаз бе кандидатствала за работа в отдела и отговорите й от теста — всичко беше сканирано и вкарано в компютъра веднага щом беше решено, че ще я приемат. Разпечата ги заедно с докладите за развитие на отделните служители, които бяха писали заедно с Пол Бишоп.
После излезе от мрежата и влезе отново с потребителското име на Шаз. Оттогава бяха минали два часа, той беше изпил цяла кана кафе, но не бе отбелязал никакъв напредък. Пробваше всичко, което му идваше на ум — ШАЗ, ШАРЪН, БОУМАН5, РОБИН, ХУД, ВИЛХЕЛМ, ТЕЛ, СТРЕЛЕЦ… Беше прехвърлил всички имена на героите от радиопиесата „Стрелците“. Беше опитал с имената на родителите й, с имената на всички градове, институции и улици, споменати по една или друга причина в автобиографията й. Опита дори прекалено очевидните ДЖАКО и ВАНС, както и не толкова очевидните МИКИ и МОРГАН. И в крайна сметка продължаваше да се взира в екрана, на който бе изписано: „Добре дошли в Националния отдел по профилиране. Моля напишете паролата си…“. Курсорът мигаше толкова отдавна пред очите му, че на този етап можеше да бъде сигурен единствено, че няма склонност към епилепсия.