— Срещал съм доста страдания в тоя живот — продължи вече спокойно. — Неправдите имат много лица, както и опиатите, за които ти говорих… Виждал съм деца да продават телата си, за да преживяват, и въпреки това не успяваха да го направят. Мизерията е главната психопатия на тоя свят и най-жестоката. Ти ми говориш за Ренар, за убиеца на проститутки, за терористични организации и отвличания… Това е все едно да погледнеш някоя снимка с евреи в нацистки концентрационен лагер и да възкликнеш: „Ах, какво зло, ако не се бе случило, тоя свят щеше да е по-добър“, например. Само че именно това е театърът на западната цивилизация, развитите страни да си затварят очите пред най-чудовищното престъпление на всички времена. Имаш ли представа колко деца със същия външен вид като тия еврейчета съм виждал, Диана? Знаеш ли колко ги има по концлагерите из Третия свят? Всички те са агенти под прикритие като тебе. Трепят се, предлагат плътта си, за да бъдат разкъсани. А през това време ние, цивилизованите, инсценираме престъпления, терористични акции, убийства… и, естествено, не ги и забелязваме, решавайки своите проблеми. — Обърна се и ме погледна. Очите му иззад стъклата на очилата блестяха, като че ли и те самите бяха стъклени. — Диана, зарежи ги тия сценки… Задраскай ги от сценария, спри да играеш по свирката на подличките дребни господарчета… Моля те, като приятел.
— А ти не играеш ли същата игра?
Въпросът ми сякаш го обви целия в пашкул от тишина.
Вдигна вежди и доби болезнено изражение.
— Не, аз не участвам — отсече накрая. — Животът с тези обитатели на джунглата ме научи да бъда тоя, който съм. Без маска. — Пристъпи към мен. — Веднъж те помолих да го направиш, още докато не те познавах. Сега те моля отново: остави маските настрана и бъди себе си.
— Вече не съм ти пациентка — отвърнах донякъде и озлобена. — Излекувана съм.
— Не ти приказвам като психолог, а като… като мъжа, когото целуна оня ден на тротоара.
Изрече това много тихо, но и съвършено ясно. Станах. Стояхме един срещу друг.
— Мисля, че с теб допуснах грешка… — промълвих и ми се стори, че всяка отронена дума ми причиняваше болка. — Като научи, че не се казвам Елена, трябваше да се махна… Беше необходимо да напусна кабинета ти и да не се връщам. А аз какво направих, намесвам те все повече и повече! — Валие — отричаше с глава, ала аз го засипах с още думи и хълцане. — Изложих те на опасност, като ти разправих всичките тия работи! И продължавам! Знам какви са рисковете, но мисля само за собствената си утеха!
— Е, утешавай се — каза нежно, разтваряйки прегръдката си пред мен.
— Възползвам се… за да бъда самата себе си!
— Това не ми се струва чак толкова лошо…
— Само че си в опасност! — И добавих тихо: — А ти… ме интересуваш.
— И ти мен, Диана.
Хвърлих се в обятията му, в мрака на неговата прегръдка, сред уюта на фамилното му име7, топло убежище, обвеяно от дъха му. Затворих очи, но сълзите преминаха през миглите ми и се посипаха като дъжд.
— Позволи да ти помогна… — мърмореше Марио Валие, притискайки ме към себе си, и без да ще, ми причиняваше болка по синините и раните, но това ми харесваше. — Спри да се правиш на баща и майка на самата себе си и остави и някой друг да ти окаже помощ.
При първата целувка не си и помислих, че на тоя свят има и друго освен устата му. Вдигнах ръка и свалих очилата му, както по време на бал можеш да дръпнеш маската на своя партньор. Не спирахме да се целуваме и изведнъж си дадох сметка за влечението, за това непреодолимо спускане на тялото към тялото на другия, откъдето вече няма връщане, защото не можеш, а и не желаеш, и продължаваш докрай.
Осъзнах, че още държа в ръка очилата му, докато ме водеше към спалнята.
Марио Валие любеше и страстно, и нежно, с една изненадваща мекота, която от Мигел не получавах, но постепенно пъшканията му се превърнаха в хлипане, сякаш го болеше от собственото му удоволствие или пък от това, че ми го причиняваше.
Накрая двамата, хванати за ръце и легнали по гръб, изглеждахме като едно цяло, готово да полети нагоре към тавана.
Спалнята представляваше полутъмно пространство, преградено със завеси в оня землист цвят, напомнящ реките, браздящи Амазония.
— Това ти ли… беше? — ненадейно ме погледна. — Не беше ли… нещо друго?
Не успях веднага да разбера какво искаше да каже, но после се досетих. Вероятно мислеше за оная маска, която му изиграх в кабинета. Не бе забравил удоволствието, което бе изпитал тогава. Отговорих му, че съм била самата себе си.