Аз нямах намерение да нападам никого.
Все едно да те целуне някой по време на съня ти: Събуждаш се отведнъж, забравил, че си спал. На моя псином му допадна етюдът на младежа, ала не бе достатъчно, за да ме блокира. В замяна аз пък опитах друго. Бях забелязала изражението на Васили, докато изслушваше заповедта на Дженс, и ми се стори, че е от филията Оратор. Приложих една техника на Орвил: преобразих желанието да разпитам Дженс във фалшиво чувство, събрах ръце на главата си, промърморих „колко много съжалявам“ и се възползвах от гардероба, който носех на гърба си: черното яке с вдигната яка и черните кожени панталони, с цел да изобразя едно властно, но в тоя миг умоляващо същество. Оратор, осъществен набързо, си е чиста случайност да пожъне успех, не върши работа като маските, предназначени именно за светкавична реакция, ако уцелиш обаче, печелиш джакпота, така че си струваше да се рискува.
И попаднах в десетката.
Щом въпросният Васили се ухили като идиот и заряза представлението си, се усмихнах:
— Значи, сега си хващате надничари да ги правите агенти, а, Дженс?
Засмя се. Смехът беше като упражнение, което са ни карали всички да повтаряме до втръсване, а очевидно на Дженс му беше за първи или втори път.
— Бедният Васили! — изграчи. — Той е предан помощник, научил е някои номера, обаче… Ти сбърка, не е Оратор, а Невинност, но двете филии се преплитат и успя да го объркаш… Не се сърди, момче, направи възможното, само че това е Диана Бланко. Мое произведение — добави гордо. — И сто като тебе не могат да я удържат. — Васили спря да ме съзерцава, след като се бе изцъклил, сякаш се бях появила гола нощем между него и жена му, и се отдалечи, тътрейки се като зомбиран. Дженс ми се усмихна отново. — Добре, ти печелиш. Има много хубава пътечка тук, да си направим една есенна погребална разходка…
Наименованието Лас Колумнас8 идеше от виещ се нагоре къс път, около който нечия развинтена фантазия на скулптор бе изваяла половин дузина високи гранитни стълбове… Обикновени цилиндрични форми без никакви орнаменти, но явно в съзнанието на Дженс те присъстваха като естествен декор на филм за римската класика. Спря пред един от тях и много внимателно ме огледа. Почувствах се като замаяна, участничка в някакъв етюд.
— Казаха ми, че си осъществила невероятна операция — подхвнана. — Е, не е нужно да ми поднасяш благодарности… Беше си чиста размяна: ти ми направи една приятна сесия на Красотата, аз ти предоставих необходимата техника… Спечелила си по точки, както виждам. Не те е наранил много, така ли? Само няколко драскотини по лицето, малко удари и… — Посочи ръката ми с бастуна. — Това какво е? Малкият пръст? Сигурен бях, че детето ще направи нещо такова… Като машинка е това момченце: гледах холовидеото, заснето в психиатричния център, и написах доклад да си го върнат обратно в колежа и да го нарекат „Артур на новото време“. Притежава всички качества да стане като теб: красавец е, ловък, може да му се въздейства, харесва му да мами, та даже не си и дава сметка колко много лъже… На това отгоре му е нанесена точно необходимата семейна травма. „Син на Кориолан“, чиста проба, разкъсва живи пеперуди. Ако се обучи добре, ще стане страхотен агент…
— И вие ще проведете експеримента с него, така както направихте с Клаудия? — прекъснах го. Дженс повтори името й с известно неудоволствие, явно показваше, че каквото и да си кажем за нея, щеше да му бъде безразлично, но аз не отстъпих. — Може ли да ви попитам нещо? Защо днес дойдохте тук, докторе? Искахте да удостоверите финалния резултат от своите опити, или все още сте способен да изпитвате угризения?
Отвърна на погледа ми.
— Доколкото виждам, се намираш в морална криза и ще ти задам също един въпрос — отговори. — Успявала ли си да отстраниш някого като Воайора само с угризения? Угризения ли изпита пред този… диамант, предназначен за удоволствие?
— Искате ли да знаете какво изпитах? Отвращение. От себе си и от собственото си занятие. Все едно да си мислиш, че си същото такова насекомо, каквото в момента мачкаш с обувката си.