В тоя случай предателството беше двойно. Помъчих се да му го обясня.
— Това е уловка — казах с цялото спокойствие, на което бях способна, без да го гледам, без да мърдам, за да докажа, че нямам намерение да атакувам.
— Уловка…? — повтори.
— Тая кукла не е моя, някой я е подхвърлил, за да ме натопи.
Чух го как изцъка с език. Стори ми се, че изпитва съжаление.
— Като открих куклата, проверих кодовете за достъп, само ти си влизала от месеци насам… Моля те, изслушай ме. Недей да усложняваш допълнително нещата. Изгубих цял следобед, откакто полицията намери трупа на Падиля, да навивам Олга да не те арестува и да ме остави да се добера до някакво конкретно доказателство… Не можем да се доверим на това, в което ти самата вярваш, разбираш ли ме? — Гласът му издаваше такава дълбока болка, че потръпнах. — Ако си паднала в дупката, не си отговорна за онова, което вършиш…
Ето какво си мислеха. Че вследствие на изчезването на Вера, на усилията ми по случая с Воайора и на факта, че бях научила за историята с Ренар, съм откачила, което ние наричахме „да паднеш в дупката“. Разбира се, „самоубийствата“ на Алварес и Падиля, с тия отвратителни саркастични обесени куклички в стила на несъществуващия Ренар, бяха плод на едно и също болно съзнание. Само че кой можеше да стои зад всичко това? За момент, докато слушах думите на Мигел и гледах куклата върху леглото си, ми се зави свят: А беше ли напълно невъзможно това да съм самата аз, без да зная?
— Сега ще се обадя — каза Мигел. — Покрий главата си с кърпата, моля те.
— Мигел, моля, изчакай…
— Прави каквото ти заповядвам.
С крайчеца на окото забелязах, че използва телефон-гривна, вграден в пурпурен скъпоценен камък на лявата му китка. Бях го видяла по време на вечерята в ресторанта.
И съвършено ясно прозрях: ако Мигел успееше да се обади, ако уведомеше Олга или полицията, за мен не оставаше никаква възможност. Агентите, обвинени в престъпления, изчезваха от картата. Бяхме достатъчно опасни, за да ни пращат по обикновените затвори. Щяха да организират, разбира се, процес, но не и преди да бъдат взети всички мерки да ме обезвредят напълно. Дори и принципът habeas corpus9 не може да бъде приложен тогава, когато обвиняемият е бомба с повреден закъснител.
Напънах се да разсъждавам бързо и, струва ми се, изрових нещо.
— Виктор Дженс — казах.
— Диана, покрий главата си — настоя, но забелязах, че думите ми го разколебаха.
— Мигел, слушай, това навярно е Дженс… — И изведнъж идеята ми се стори съвършено очевидна. — Продължава да обучава агенти, днес станах свидетелка! Много е възможно всичко да е инсценирано от него, още един експеримент…! Сигурно е Дженс! Прати някого у тях. Знам къде живее.
И чух нещо, което прозвуча като изтървана върху пода чаша.
— Вече бяха в дома му, Диана. Днес следобед, след като Падиля се самоуби, от отдела потърсиха Дженс. Само че не го откриха. Събрал си е набързо багажа и се е обадил на шофьора и домашната помощница, че заминава за известно време. Не е съобщил къде. Продължават да го издирват.
— Това доказва, че има какво да крие.
— Или пък го е страх да не свърши като Алварес и Падиля — чисто и просто ме поправи. — Но при всички случаи ще го намерят, Диана, не се притеснявай. А сега за последен път ти казвам, покрий си главата. Не ме карай да използвам това, не и спрямо тебе — добави.
Осъзнах, че тая хавлиена кърпа може да стане сетната, окончателната завеса. Ще се спусне върху очите ми, всичко ще бъде приключено. Но също така разбирах, че ако не го направех, Мигел щеше да ме застреля. А можеше да ме застреля и ако играех честно. Бях гола, на колене, с открита глава и най-дребният жест от моя страна, поглед, потрепване на устните, едва забележима промяна в стойката биха могли да бъдат изтълкувани от него погрешно. Преди един час ми бе казал, че ме обича, което навярно беше истина, както и това, че в същото време играе роля. Истината във взаимоотношенията между агентите бе само още един щрих в големия театър на живота. Мигел не би допуснал да рискува с мене. Той самият току-що го каза: ние сме от занаята. А аз се бях оказала прекалено опасна.
9
Habeas corpus (лат.) — букв. да имаш тялото си, началните думи на закона от 1679 г. в Англия за свободата и неприкосновеността на личността. — Б.пр.